— Трябва да обсъдим едно-друго — каза Кришевски.
Той стана от креслото и предложи на Болд да седне. За да бъде учтив, Болд отказа и донесе една табуретка от дневната. Забеляза, че Лиз се опитва да разбере какво става.
— Не искам да ни безпокоят по телефона, скъпа — обърна се той към нея. — Ще поговорим насаме с Мак няколко минути.
Тя кимна. Болд затвори вратата. Кришевски намали музиката и вдигна облегалката на креслото.
— Боя се, че новините не са добри — каза Кришевски.
— Искаш ли бира? — предложи Болд.
— Благодаря, няма нужда.
Учтивости между двама мъже, които бяха заклети врагове.
Болд придърпа табуретката и седна.
— Е?
— Целият шибан свят е полудял. Забелязал ли си?
— Казвай какво има.
— Не убивай вестоносеца — помоли Кришевски.
— Аз не убивам, напротив — мен се опитаха да убият.
Явната изненада на Кришевски смути Болд. Нима беше толкова добър актьор? — зачуди се той.
— Значи, ако си дошъл да ме предупредиш — продължи Болд, — си закъснял с един ден и патроните ти са с един по-малко.
— Наистина дойдох да те предупредя. Но каквото и да си мислиш, аз съм просто един вестоносец. А съобщението е дяволски просто: докопаш ли видеокасетата, те никога няма да покажат тази, с която разполагат.
— За каква видеокасета става дума?
Кришевски се пресегна и увеличи музиката.
— Трябва да поговорим.
— Имам нещо за вас. — Мъжът, който се обаждаше, се беше представил на Дафни като Фредерик Озбърн от „Еър Тайм Селюлър“. — Някой си лейтенант Болд остави своето и вашето име — продължи той, — в случай че имам нещо за вас, но на неговия номер отговаря само телефонният секретар.
Информация за клетъчния телефон на Флек, разбра тя и сърцето й подскочи в гърдите. Двамата с Болд бяха говорили за Озбърн.
— Да. — Това беше единственото, което се сети да каже.
— Не става дума за проследяване в реално време. Двамата с него вече го обсъждахме. Съжалявам за това. Работим по въпроса. Всъщност имаме няколко добри идеи как да го направим. Аз обясних на лейтенанта различните технологии и техните недостатъци, когато говорихме с него. Но си мисля, че това ще ви заинтересува. Искате ли да дойдете в офиса ни?
— Часът е седем — напомни му Дафни. — Ако сте открили местонахождението на заподозрения, може би ще бъде най-добре да ми го кажете по телефона — предложи тя.
— Не точно местонахождението му — отговори Озбърн. — Става дума по-скоро за една теория. Мисля, че ще бъде най-добре лично да ви обясня. Можете ли да се свържете с лейтенант Болд?
— Мога да опитам. Да.
— Трябва да видите това преди осем часа… или поне преди осем и половина. Съжалявам, че се обаждам толкова късно, но едва сега успях да съпоставя фактите и да си направя съответните изводи. До осем и половина може и да го изпуснете.
— Да го изпуснем — повтори Дафни.
Мислите й запрепускаха, когато си даде сметка, че Озбърн смяташе, че го е открил.
— Тръгвам веднага.
Лиз почука на вратата на кабинета, изчака малко и влезе. Кришевски се беше настанил в креслото като на трон, а съпругът й седеше на табуретката с лице към него, като дете в кабинета на училищен директор. Тя спря, погледна съпруга си в очите и каза:
— Търсят те по телефона.
— Точно сега не искам да говоря с никого — учтиво й напомни той.
— Тя се обажда — каза Лиз. — Твърди, че е „важно“. — Лиз наблегна на последната дума.
— Ще й се обадя по-късно.
— Ще й кажа — заяви Лиз.
Това изглежда й доставяше удоволствие. Тя затвори вратата, като се чудеше защо музиката свири толкова силно и какво толкова трябва да заглуши.
Регионалният център за управление на „Еър Тайм Селюлър“, както го нарече Озбърн — заемаше части от двадесет и първия и двадесет и втория етажи на небостъргача „Кълъмбия Сентър“. Обикновено офисите, разположени на тази височина, имаха изглед към водата, но центърът представляваше затъмнена операторна зала, подът на която се спускаше амфитеатрално към заоблена стена с прожекционни екрани, върху които беше отразен клетъчния трафик на територията на седем щата, като включваше и части от Юта, Невада и Северна Калифорния. Обстановката наподобяваше на Център за управление на космически полети. Дафни преброи седемнадесет човека, насядали пред компютрите. Всички бяха със слушалки. В помещението се чуваха тихи гласове, които едва чуто си разменяха реплики.