Флек вече беше изчезнал, не се виждаше никъде. Дафни се овладя, обърна се бавно, сякаш се наслаждаваше на бриза и погледна към кърмата. Нямаше го.
Обзе я паника. Нима го беше загубила? Нима беше пропиляла своята възможност? А може би той я проверяваше, наблюдаваше я в този момент, за да види дали ще тръгне след него и дали ще се опита да го открие? Може би това дори не беше той. В салона се намираха на доста голямо разстояние един от друг. Тя си помисли, че това може да е бил друг мъж, не Флек и че съзнанието й е изиграло дяволски номер.
Дафни не можеше да реши какво да прави. Може би си струваше да тръгне след него. Всичко се свеждаше до вида и целите, опита се да убеди самата себе си тя. Хората непрекъснато обикаляха фериботите, разглеждаха многобройните палуби и салони. Единственото, което трябваше да направи, беше да тръгне, без да бърза. Да се шляе, не да се разхожда, не да бърза. Да използва периферното си зрение. Да не претърсва кораба, а да му се радва. Щеше да поеме в обратна посока — към кърмата. Пътуването продължаваше тридесет и пет минути. Десет от тях вече бяха минали. Корабът беше огромен, претъпкан, със стотици пътници на борда, но все пак кораб — ограничено пространство. Щеше методично да претърси тази палуба от кърмата към носа, после следващата от носа към кърмата. Щеше да огледа всеки сантиметър от ферибота, от горе до долу. Полицейският й опит си каза думата — трябваше да го накара да напусне скривалището си. Търпение, напомни си тя, като погледна часовника си.
Разполагаше с около двадесет минути, за да го открие.
Човек си даваше сметка за големината на съда едва когато започнеше да го претърсва. Стотиците лица преливаха едно в друго като аромат на множество парфюми и Дафни не можеше да ги различи едно от друго, без да се взира напрегнато, а тя не искаше да се взира. Още по-лошо беше, че пътуващите с ферибота постоянно се движеха, десетки хора непрестанно сновяха от палубите в салоните и от една палуба на друга, до бара и тоалетните. Мъже, жени и деца, макар че по този маршрут мъжете бяха повече. И въпреки че някои от тях носеха костюми, повечето бяха облечени с джинси и кафяви якета, най-разпространеното за северозападния Пасифик ежедневно облекло.
Дафни се движеше в това разлюляно море от хора както фериботът през тъмната вода — изпълнена с непоколебима решителност, като през цялото време се стараеше да изглежда така, сякаш не я свърта на едно място от скука. Повече от десетина пъти й се стори, че е забелязала Флек, но в края на краищата, разочарована и изпълнена със съмнения разбираше, че това изобщо не е той. Колкото повече го търсеше, толкова повече се убеждаваше, че никога не го е зървала. Флек беше привидение. Несбъднато желание.
Дафни прекара по-голямата част от времето на главната палуба — огромно открито пространство в центъра на което се намираха стълбите и бара. Данните от „Еър Тайм Селюлър“ сочеха, че Флек използва пътуването, за да се обажда от клетъчния си телефон. Тя беше твърдо убедена, че ако той наистина се обаждаше, щеше да прави това колкото се може по-далеч от останалите пътници. След като претърси основно главната палуба, тя насочи вниманието си към останалите.
Минутите се нижеха и разочарованието на Дафни започна да преминава в нетърпение. Крачките й станаха по-дълги и по-бързи. Лицата на мъжете, застанали с гръб към палубата, бяха отчасти скрити в сенките и тя трябваше да върви по-бавно и внимателно да ги оглежда. С изненада установи колко много мъже прекарват пътуването в разговори по клетъчните си телефони.
Минутите продължаваха да се нижат.
Едва когато фериботът зави покрай Уинг Пойнт и се насочи към Игъл Харбър и блещукащите светлини на Уинслоу, тя започна да претърсва палубите с паркирани по тях автомобили.
Дафни се спусна по стълбите през миризмата на масло и море. От всяка страна на открития трюм за превозни средства имаше по две нива с паркирани една над друга коли. Първо провери двете горни крила, като минаваше по пътеката между дългите редици от автомобили, учудена колко много хора предпочитаха да прекарат пътуването зад воланите на колите си, заслушани в някоя новинарска станция. Трюмът беше боядисан с тъмна боя и слабо осветен, броните на колите почти се допираха, предниците им бяха насочени към носа. Кола след кола. Лице след лице. Флек го нямаше.