— Сигурен ли сте? — Сърцето й заби силно. Независимо какво мислеше полицаят в нея за тази възможност — а той я предупреждаваше да не прави подобна грешка — психологът жадуваше за шанса да поговори с този човек „в суров вид“ — преди да узнае коя е тя, преди да се затвори в черупката си, без да прикрива истинската си същност. Собствените й амбиции я бяха излагали на опасност и преди, но като учен тя можеше да намери цял куп оправдания за това, като нито едно от които не беше чак толкова убедително, ако трябваше да се вслуша в разума си. В този момент Дафни осъзнаваше, че може да му откаже и да продължи нататък — щеше да запише номера на колата и спокойно да се обади на Болд, за да организират проследяването. От друга страна, можеше да се окаже много трудно отново да го открият. Може би колата беше на някой негов приятел, може би я беше откраднал и щеше да я изостави след няколко часа.
Все още можеше да уведоми Болд. Все още можеше да организира проследяването му. Сукуамиш беше малък град. Нямаше да бъде трудно да открият тази стара кола. Или може би щяха да успеят да му заложат капан на фериботната площадка. Може би трябваше да извади пистолета, да го арестува и да го отведе в полицейския участък в Поулсбоу. В края на краища тя ръководеше разследването на нападението над Санчес. Но сега нито едно от тези неща нямаше значение. Първо трябваше да вземе решение.
Дафни отвори вратата и се качи.
— Благодаря! — каза тя, като сложи чантата си на седалката до нея. След това размисли и я пусна на пода. — Страшно мило от ваша страна.
— Как бих могъл да ви откажа? — попита той.
Мигновен пристъп на страх. Нима я беше познал? Имаше нещо в начина, по който го каза.
Фериботът пристана с лек тласък и екипажът се залови за работа. Психологът усещаше опасността. Кой кого беше заловил? — запита се тя. Дръжката на вратата като че ли крещеше да я сграбчи и да излезе от колата, докато все още можеше. Тя сякаш стана по-голяма, умоляваше я да я използва.
— Никой от останалите ли не искаше да ви помогне? — попита той. Може би беше усетил колебанието й и беше успял да измисли подходяща реплика?
— Всички живеят на острова — отговори тя, като все още усещаше как дръжката на вратата я привлича неудържимо.
Двигателите на колите пред тях запърпориха и купето на стария автомобил се изпълни с отвратителната миризма на изгорели газове. Надписът на жабката гласеше „Елдорадо“. Флек включи на скорост. В този момент Дафни чу познатото изщракване на заключващи се врати. Тя не се огледа. Не искаше да го прави на въпрос, но знаеше, че той беше заключил колата или самият автомобил автоматично беше направил това при включването на скорост. Все пак й се стори, че моделът е твърде стар, за да е оборудван с такава система за безопасност.
Тя постави ръката си на облегалката на вратата и като внимаваше да не я забележи, натисна бутона на прозореца. Стъклото не помръдна, а само преди момент се беше отворило. Флек беше заключил прозорците от блокировката за деца, която се намираше на вратата до шофьора. Каква част от това беше параноя и каква част действителност? Дафни почувства как по ребрата й започна да се стича леденостудена пот.
Колите и камионите започнаха да потеглят. Тя много добре си даваше сметка, че това е последната й възможност да се опита да избяга. Но ако го направеше, щеше да предупреди Флек и той щеше да изостави всички установени привички. Докато психологът се опитваше да обори ченгето, ченгето отвръщаше на доводите на психолога, а психологът привеждаше нови доводи, Флек вдигна крака си от спирачката.
В края на краищата друг взе решението вместо нея. Автомобилът излезе от ферибота и пое напред.
Четиридесет и осма глава
На Болд му се зави свят от предложението за размяна, което Кришевски му направи. Той не знаеше каква точно част беше уловила камерата в хотела, но това нямаше значение — щеше да изглежда много по-лошо, отколкото беше в действителност. Лиз и децата щяха да страдат, същото се отнасяше и за Дафни. Шефовете в Управлението щяха да поискат да прехвърлят единия от двама им в друг отдел и Кришевски беше прав, че това щеше да бъде той. Никога повече нямаше да работи в отдел „Убийства“.
Болд тръгна да се разхожда нагоре по хълма и навлезе в Уудлънд Парк, като през цялото време обмисляше възможността да се опита да открадне или да упражни давление, за да се сдобие с изобличителния запис. Но това не беше в стила му — за подобно нещо щеше да има нужда от Ла Моя.