Не мислеше да отговаря на телефонните обаждания. Нарочно остави клетъчния си телефон и пейджъра изключени, за да може на спокойствие да обмисли решението, което трябваше да вземе. Добре знаеше, че когато човек се озовеше в заплетена ситуация, ако дръпнеше един от краищата на кълбото, възелът можеше като по чудо да се разплете, ако дръпнеше друг — възелът щеше още повече да се затегне. Не си спомняше някога да го бяха притискали така до стената. Негодуваше срещу това, но много добре си даваше сметка, че не можеше да допусне чувствата да помрачат разсъдъка му. Знаеше, че ако вземеше погрешно решение, последиците щяха да бъдат ужасни.
Човекът, който се беше опитал да го убие, беше стрелял някъде от този парк. Твърде късно се сети, че не беше облякъл предпазната жилетка. Част от него би посрещнала с радост куршума на снайпериста точно в този момент. Но Болд знаеше, че това е изключено. Тази вечер нямаше да има такъв късмет.
Четиридесет и девета глава
— Не изглеждате като стопаджийка.
— Не — съгласи се Дафни.
Номерът беше да контролира нервите си, за да не позволи тревогата й да проличи. Като професионалист беше наясно с всички хитрости, макар че като възможна жертва много от тях й убягваха.
— Трябва да се срещна с мой приятел в Поулсбоу — обясни тя. — Един от матросите ми каза, че на пристанището има само едно-две таксита, а аз вече закъснявам и ако не успеех да хвана такси…
— От града ли сте?
— Да.
— И аз така си помислих.
— А вие?
— Оттук, оттам — отговори той.
— Като в ту тук, ту там? — попита тя. — Или като отвсякъде? Споменахте Сукуамиш.
— Имам приятели там.
— Да не сте индианец?
Той изглеждаше повече като поляк, с нещо характерно за средиземноморските раси в цвета на кожата и около очите.
— О, не. Просто имам приятели там. Знаете как е. Един-двама делови партньори.
— С какво се занимавате? — попита Дафни.
Флек я погледна и се усмихна, макар и не шеговито. Усмивката му беше враждебна, усмивка, която казваше да го оставят на мира, усмивка, която беше виждала по лицата на детеубийци, изнасилвачи и серийни убийци. Вече беше загубила броя им, но в момента точно тази имаше значение. Погледът му й подейства като токов удар и я остави без дъх. Разтревожи я. В този момент й стана ясно. Той знае коя съм!
— Електроника — отговори Флек. — Нещо като търговски представител съм. Занимавам се с доста неща.
Но по лицето му отново беше изписан онзи израз, който казваше, че може да й наговори каквото си иска, защото тя просто нямаше да има възможност да го повтори пред никого. Дафни си представи Мария Санчес в болничното легло, неподвижна като труп, с изключение на изпълнените й със самота очи. Флек ли беше мъжът, който й беше причинил това?
— Нещо от рода на електрическите компании? — попита тя. — Или по-скоро от рода на моя видеокасетофон? Да не би случайно да можете да програмирате видеокасетофона ми?
Той се засмя на въпроса й, измъкна от джоба си пакет цигари и й предложи. Когато Дафни отказа, той отвори малко прозореца си и запали.
— Не мога да накарам моя прозорец да се отвори — каза тя, като се стараеше думите й да прозвучат колкото е възможно по-безобидно, и с пръст показа какъв е проблемът.
— О, ето — отговори Флек и прозорецът й отново проработи.
Пътуваха по оживен път с около осемдесет километра в час.
— Проклетото нещо постоянно се разваля — обясни той.
— Електроника. Може би ще успеете да го поправите.
Той отново се засмя, дръпна с удоволствие от цигарата и премлясна с устни, когато издуха дима.
— Нека да позная — каза Флек. — Вие сте модел.
Сега беше неин ред да се засмее. Тя отметна назад глава и се засмя сподавено към тавана.
— Поласкана съм! Благодаря.
— Виждал съм ви някъде — каза той и изпитателният му поглед я накара да се почувства неудобно.
Усети как той я съблича с очи. Мъжете постоянно правеха това с нея, но този наистина проникна под дрехите, така че накара кожата й да пламне и тя изпита отвращение към него. Представи си го със Самуей — груб, сексуално доминиращ, да взема всичко, което поиска. Жената в нея искаше колата да се движи по-бързо, да стигнат в Поулсбоу по-скоро. Представи си как той я сграбчва за косата и я завлича в гората, как я връзва за някое дърво и задоволява нагона си. Как я оставя там със запушена уста да умре от глад или да загине от студ. Подобни неща се случваха по-често, отколкото хората можеха да си представят — броят на изчезналите жени от всички възрасти непрестанно и обезпокоително растеше. За това бяха виновни хора като Брайс Абът Флек и професионалистът в нея знаеше това.