— Ти си прословут със своята почтеност, скъпи. Не можеш да избягаш от нея, дори ако наистина ти се иска. А аз не мисля, че ти искаш. Нали?
— Ако действително разполагат с подобно нещо — които и да са те — тогава няма от какво да се плашат. Но те се плашат. Не смеят да го направят сами.
— Ако ти смяташ, че е настъпил моментът да напуснеш тази работа, значи наистина е дошло време — каза тя.
— Това, което възнамеряват да направят… то ще ни причини болка. Голяма болка. Може би трябва да обмислиш всичко внимателно, преди да вземем решение.
— Слушай, не казвам, че напълно ти прощавам за това, което се е случило, но ще го преживея… Ще го преживеем. Ние умеем да оцеляваме — тихо добави тя.
— Решението ще бъде трудно. То не може да бъде взето с лека ръка — предупреди той, макар и повече себе си, отколкото нея.
— Ние не решаваме тези неща. Не ни е дадено да ги решаваме. Ние просто избираме дали да се вслушаме или не.
— Искаш да кажеш, че решението вече е взето? — попита той.
— Казвам, че никога не е имало решение. Въпросът винаги е бил ще се вслушаме ли или не. Ти винаги се вслушваш. Ти си добър човек, Лу. Обичам те заради тези моменти. А за други те ненавиждам — добави тя, като помисли малко.
— Никога не сме преживявали подобен момент, Елизабет. Голяма буря ще се разрази над дома ни.
— Можем да устоим. Или не. Когато се вслушваш, когато правиш това, което е правилно, нещата сами се нареждат. Може би не тази седмица или следващата, може би не тази година или следващата. Може би ще бъдем изправени пред някакви предизвикателства, поотделно или заедно. Кой знае? Но идва време, когато поглеждаш назад и казваш: „Ето защо е станало така“. Казвам ти — винаги става така.
Движението към града беше намаляло през последните няколко часа. Нямаше да може да заспи — това поне му беше ясно. Стори му се, че най-добре ще бъде да се върне в службата и да продължи да проучва случая с нападението над Санчес, докато все още имаше време. Скоро щеше да му се наложи да започне да се защитава.
Клетъчният му телефон иззвъня.
— Болд — отговори той.
Едва когато чу гласа й се сети, че трябваше да се обади на Дафни.
— Лу… Слава богу! — задъхано произнесе тя.
Флек се затича в дъжда, стиснал здраво опаковката с шестте бири в ръце, за да не клати кутиите.
— Аз съм с него, Лу. Флек! — трескаво зашепна тя. — Проследиха клетъчния му телефон! Задръж така! Не затваряй, дори и да си мислиш, че аз съм затворила.
Флек отвори вратата и бързо се настани зад волана, като остави бирите между тях.
— Гаден дъжд! — каза той.
— Дафи?! — извика Болд, като чу някакъв мъжки глас около нея. Зад него прозвуча клаксон — неволно беше намалил скоростта до шестдесет и пет километра. Той отново натисна газта.
— Е, един наистина добър човек ме качи и ще ме откара направо до Поулсбоу, за да се срещна с теб, въпреки че не му е по пътя — спокойно каза тя.
— Поулсбоу? Ти си с него!? — невярващо я попита Болд. Почувства, че го обзема гняв. Едва в този момент си спомни съобщението, което Лиз му беше предала — обаждането по телефона, на което беше отказал да отговори. Струваше му се, че всеки път, когато се обърне, все беше виновен за нещо.
— Знам — продължи тя, като се съобразяваше със собствения си замисъл, без да обръща внимание на думите му. — Много мило от негова страна, нали?
— Поулсбоу — отново прошепна Болд по телефона. — Ще ми трябват един-два часа да се добера до там, освен ако не успея да се кача на някой от новинарските хеликоптери. Господи, Дафи!
Управлението вече нямаше собствен хеликоптер, но наемеше от време на време някоя от машините на трите новинарски станции, които разполагаха с хеликоптери.
— Приятели? — каза тя, все още следвайки собствения си сценарий. — Мислех си, че ще бъдем само двамата. Не… не… можеш да доведеш приятелите си щом искаш. С радост ще се запозная с тях. Не, няма нищо. Ще бъде страхотна вечеря. Доведи ги! Сигурна съм… Наистина… Добре… Ще се видим след няколко минути.