— По-добре ли ви става? — остро попита тя.
— Хайде да не навлизаме в това, а, мамо? Сеансът свърши, докторе. След десет-петнайсет минути на пациента няма да му пука — добави той.
— Значи разполагаме с десетина минути — подхвърли тя.
— По-скоро пет. Хайде да не приказваме повече. — Той отпи от бирата и закрепи кутията между краката си. — Не забравяйте, аз ви правя услуга, като се отклонявам чак до Поулсбоу. Не злоупотребявайте с добрината ми.
— Просто предложих да ви помогна, това е всичко.
— Така ли? Е, спестете си усилията. — Той забарабани неспокойно с пръсти по кутията, която стискаше между краката си. — Имам си цялата помощ, която ми трябва.
— Това е временна помощ — каза тя, без да се предава.
— Зависи колко редовно прилагате дозата, докторе. Риталин. Прозак. Тъпкали са ме с какво ли не. Започнаха, когато бях единадесетгодишен. Задигнеш един-два тостера — дадат ти хапче. Други започнаха това, не аз — каза той. После погледна към нея и добави: — О… дявол да го вземе… плаша ли ви? Но нали вие искате да говорим, не аз.
— Нарича се „боздуган“ — тихо каза Дафни.
Той малко се изненада от това, че тя знаеше, но бързо се съвзе.
— „Ти… озаряваш живота ми…“ — фалшиво запя той и гръмогласно се засмя, преди да загаси заревото с още бира.
— Това няма да го върне.
— Млъкни! — изрева Флек.
Колата кривна и Дафни усети как започва да й се повдига, а сърцето й заби ускорено. Той наби спирачките, колата занесе и спря край пътя. Край тях профуча пикап с надут клаксон, чийто звук постепенно заглъхна в далечината.
— Дявол да го вземе, туй не е твоя работа! — гневно изкрещя той с подивял поглед. По седалката се посипаха пръски слюнка. — Господи! — Той отново отпи от бирата и я изгледа злобно. — Защо просто не престанеш да ровиш!
Дафни погледна към чантата си. Пистолетът, помисли си тя. Изведнъж я обзе спокойствие. Това беше нейната територия: дивата ярост на съзнание, което губи контрол. Това беше моментът, за който се беше надявала: гневът беше избил навън и беше оставил след себе си празнота, в която тя можеше да се гмурне.
— Ти изпитваш вина за смъртта на брат си — спокойно заяви Дафни. — Обвиняваш себе си. Измъчваш се. — Тя се поколеба.
Той я слушаше, макар и дишащ тежко, с разширени зеници и ускорен пулс, ако съдеше по вената на врата му.
— Знаеш ли, поемайки тази отговорност за друг човек, можеш да си навредиш. Не се самообвинявай за това — продължи тя.
Той изръмжа отвратено, насочи отново вниманието си към пътя и натисна силно газта. Колата пак се понесе по асфалта.
Дафни усети как я завладява спокойствие. Вече беше проникнала в него. И двамата го знаеха.
— Какво знаеш ти за това? — подхвърли той.
— Мислиш ли, че ти си единственият, който изпитва скръб и чувство за вина? Това, през което преминаваш, е процес. Но подходът ти е грешен. Разкажи ми за вината, която изпитваш.
Той помълча малко и каза:
— Подай ми „Голд“-а.
— Не, няма. Не се чувствам спокойна, когато пиеш. — Тя искаше да контролира положението. Ако той приемеше отказа й, значи щеше да се намира точно там, където тя желаеше.
— Тъй ли? — малко неуверено каза Флек. — Е, това си е моята кола. Майната ти! — Той протегна ръка към жабката и Дафни се опита да му попречи. Тя усещаше, че Флек се колебае; той се чудеше дали да излее душата си пред нея.
— Не — каза тя. — Това не е отговорът.
Те се сборичкаха, макар че тя не оказа кой знае каква съпротива. Нямаше желание да го контролира физически и не желаеше да тръгва по този път. Ако той прибегнеше към физическото насилие, единственото, с което можеше да го спре, беше пистолетът.
Той отвори жабката и посегна към бутилката.
— Разкажи ми, Аби. Разкажи ми какво чувстваш.
Силата на навика — скъси разстоянието между себе си и пациента, като установиш близост с него; попитай дали можеш да го наричаш с малкото му име; сприятели се с него, не го подценявай. Но Дафни беше сгрешила — те не се бяха запознали, тя нямаше как да знае името му. Беше допуснала елементарна грешка и в този момент се отвращаваше от себе си.
Щом чу галеното си име, той механично обърна глава към нея, забравил за пътя и колите по него. Дафни продължаваше да гледа през стъклото, но вниманието й беше раздвоено между чантата с пистолета в краката й и убийствената ярост в погледа на шофьора.
Той я гледаше със замъглени очи, докато зашеметено му съзнание смилаше чутото. Флек изглеждаше вцепенен. Объркан.