Всичко стана изведнъж. Той заговори бавно, докато съзнанието му се опитваше да запълни празнините.
— Коя… да ти го начукам… си ти? — Дясната му ръка пусна бутилката, лявата хвана волана и с едно рязко движение пръстите му се сключиха около гърлото й и притиснаха главата й към стъклото на вратата. Флек почти се беше измъкнал от седалката, пръстите му болезнено сграбчиха косата й и той обърна главата й към арматурното табло. Колата започна да криволичи, гумите засвириха.
Тя съзря спасението си, което се търкаляше на дъното на жабката. Но не можеше да стигне до него, не можеше да проговори.
Силата му беше съкрушителна. Тя протегна ръка напред, като се опита да хване предмета с пръсти, но той я беше притиснал на седалката към вратата и тя не успя. Изведнъж Флек подпря волана с коляно, лявата му ръка се спусна надолу, прозорецът на вратата до нея започна да се отваря и главата й се озова навън, под капките на поройния дъжд, който се сипеше в мрака. Той пусна косата й, сграбчи лявата й гърда, стисна я и започна да я мачка, докато тя не изпищя, като се гърчеше от болка. Точно това, което той целеше.
Прозорецът се вдигна автоматично и стъклото се впи във врата й. Дафни започна да се задушава.
— Коя, да ти го начукам, си ти? — изкрещя той.
Стъклото се вдигна още няколко милиметра. След миг щеше да смаже трахеята й. Тя успя само да изпъшка. Пръстите й продължаваха да посягат към жабката.
Флек сигурно почти се беше измъкнал от седалката и управляваше с една ръка, но за да я притиска, беше намалил скоростта. Колата се движеше по-бавно. Той зави и се насочи към банкета.
Най-сетне Дафни почувства меката пластмаса между пръстите си. Тя измъкна малката термочаша, която беше видяла в жабката. Чашата беше синя. Побираше една бирена кутия и не позволяваше на бирата да се стопли. Дафни я обърна, защото не знаеше дали Флек вижда надписа.
Тя я завъртя, разклати я и се опита да привлече вниманието му.
Прозорецът се отвори и той я издърпа вътре. Дафни жадно пое въздух, вдигна ръце към врата си и започна да го разтрива.
Върху чашата с бели букви беше изписана една-единствена дума: „АБИ“.
Колата беше спряла край пътя. Двигателят работеше на празен ход. Вътре миришеше на изгорели газове, човешка пот и текила. Задъхан, Флек гледаше към нея и се чудеше какво щеше да последва. Лицето и косата на Дафни бяха подгизнали, а ожуленият й врат аленочервен. Предното стъкло беше запотено. Флек се пресегна и внимателно вдигна чашата.
— Купи ми я от един паркинг за камиони — глухо каза той, сякаш между тях не се беше случило нищо. — Бяхме тръгнали нанякъде двамата… Дейвид. Брат ми…
Тя мълчеше. Знаеше, че най-добре щеше да бъде да почака, докато той се успокои. Гърдата й гореше. Пистолетът сякаш я подканваше да го извади, но тя не смееше да помръдне. Погледна бързо надолу и видя, че чантата й се беше прекатурила и дръжката му се виждаше. Тя протегна крак и го постави върху пистолета, за да го прикрие. Вече знаеше какво щеше да направи с нея Флек, ако разбереше коя е тя. Единственото, което й се искаше, беше да се махне от колата, но знаеше, че той няма да я пусне, ако се почувства заплашен, ако сметне, че тя веднага ще хукне към полицията. Една неволна грешка на езика я беше довела до тук и затова тя внимателно подбра думите си. Трябваше да изиграе ролята си както трябва.
Устата й беше пресъхнала. Дафни пое дълбоко дъх и заговори. Думите й прозвучаха дрезгаво.
— Можеше да ме убиеш — каза тя.
Флек се беше унесъл. Адреналинът беше ускорил действието на хапчетата. Той скръцна със зъби толкова силно, че и тя чу — като камък, който стърже по каменна плоча.
— Някъде на изток в Колорадо. Може и в Канзас да е било, толкова шибано равно беше. Когато Дейви я купи, на нея пишеше ТАБИ, но той изчегърта Т-то с джобното си ножче и ми я даде. Каза, че била подарък за рождения ми ден.
— Сега ще сляза от колата — обяви тя. Ролята на ужасена и обидена непозната й се удаваше без всякакво усилие. — Ти ще си продължиш по пътя и ще ме оставиш тук.
Тя се опита да натика с крака си дръжката на пистолета в чантата, но не успя и отново я прикри.
— Не, не, не… — каза той, изведнъж осъзнал сериозността на собственото си положение.
Двигателят продължаваше да работи на празен ход.
— Сбърках — каза тя. — Трябваше да взема такси.
— Малко късно е за това.