Светлините на ферибота приближиха.
— Най-после — каза Болд.
— Няма хеликоптер, доколкото разбирам — подхвърли небрежно Ла Моя.
— Всички са прибрани за през нощта. Свързах се с един от пилотите, но той каза, че докато отиде до летището и подготви машината, ще мине час и половина, преди да излети. Фериботът пътува тридесет и пет минути. Предпочетох да разполагам с кола, когато стигна там.
— Я задръж малко така, сержант. Там май става нещо. Този тип отбива от магистралата… колата започна да друса. — Ла Моя подаде клетъчния телефон на Болд, който заслуша напрегнато.
— Намаля скоростта — каза той на сержанта. — Спира… О, слава богу! — развълнувано каза той.
— Какво? — попита Ла Моя.
— Тя стене. Тя е жива! — Чу се шумно драскане, а после настъпи тишина. Болд разбра, че това не беше просто мълчание. Някой беше изключил телефона. — О, не — изпъшка той и подаде телефона на Ла Моя, който непохватно го вдигна до ухото си.
— Тя може и да е жива — каза той, — но тази джаджа е издъхнала.
— Той прекъсна разговора.
— Или батерията е каталясала — предположи Ла Моя. — Колко време беше включено това нещо? И как, по дяволите — ядосано добави той, — тя е успяла да докопа тази отрепка преди теб, сержант? Какво, по дяволите, става?
— Аз… — започна Болд — просто са се обадили на нея. С данните за обажданията от клетъчния телефон на Флек. — Думите засядаха в гърлото му като пилешки кости. — Накарах ги… да се разровят… в журналите си.
— Сержант? — Ла Моя добре познаваше този тон на шефа си.
— Затова тя остави телефона си отворен, Джон. Не за да мога да слушам, а за да мога да я открия.
— Сержант? — повтори Ла Моя.
— Обади се на Гейнис да отиде до „Еър Тайм Селюлър“ в Кълъмбия Билдинг. Човекът се казва Озбърн. Да го събуди, ако трябва. Ако се наложи, да го заведе до там под охрана. Просто да го заведе там. Веднага! Веднага, преди батерията й да издъхне — дрезгаво промълви той — и Дафи заедно с нея.
Петдесет и втора глава
Тя се свести в някакво тъмно, тясно и затворено пространство. Беше топло и миришеше отвратително. Трябваше й известно време, докато си даде сметка, че това е багажникът на елдорадото. Флек сигурно вече беше открил пистолета и значката й. Сигурно вече беше разбрал, че да я убие — нея, полицейския служител — означаваше смъртна присъда, ако го хванат. Сега навярно обмисляше със замъглен от няколко „боздугана“ ум какво да прави. Какъвто и да беше залогът за Брайс Абът Флек преди това, сега той се беше покачил неимоверно.
Ръцете й бяха оковани с белезници, а глезените завързани с бели пластмасови кабелни препаски. Тези препаски разбудиха в паметта й спомени за Санчес и Кавамото и за миг дъхът й секна. Устата й беше запушена с някакъв омаслен парцал. Стегнат здраво около наранената й глава, той беше завързан на възел на тила й. Тя почувства странно усещане по врата си и реши, че това е незасъхнала кръв: каквато и да беше раната й, очевидно не представляваше опасност за живота й. Не можеше обаче да каже същото за мъжа зад волана.
Колата подскачаше и се друсаше и Дафни си помисли, че пулсиращото й главоболие се дължеше не само на удара по главата й, а и на просмукващите се в багажника бензинови пари. От блузата й, подгизнала от текила, се разнасяше отвратителна миризма на собствения й страх, парфюм и алкохол. Нямаше представа къде се намират, накъде пътуват, макар че по звуците на колите, които се носеха срещу тях, разбираше, че се движат бързо, а тъй като пътищата в този район бяха малко, това означаваше, че или приближават, или се отдалечават от Поулсбоу. Ако се отдалечаваха, значи беше заблудила Болд с обаждането си. Единственият лъч надежда — макар и слаб — беше отвореният телефон и то само ако Болд се досетеше за това.
Способността й да мисли трезво — да се абстрахира от конкретния момент, да се издигне над отчаянието на даден пациент — Дафни дължеше на професионалния си опит. Ето защо тя не изпадна в самосъжаление и не се поддаде на страха. Вместо това започна да се намества в багажника, съобразила какво трябва да направи.