Той рязко извърна глава към нея, сякаш беше сипала сол върху някаква рана.
— Ти чуваш гласове. Започнали са да те измъчват веднага след смъртта на брат ти — продължи Дафни. — И си мислиш, че сега са непоносими? Ти никога не си убивал човек, нали, Аби? Това не е нещо, което можеш да забравиш. Не е нещо, от което можеш да се избавиш и да продължиш напред, все едно че са ти простили. Обвинявай Болд за смъртта на Ансел — но не си прав.
Той впи в нея изгарящ поглед, зави надясно и пое по някаква улица. Дафни мерна табелата — Сид Прайс. Мокра и тъмна тясна алея. С огромни дървета. Тя не беше сигурна, че Флек изобщо я е чул.
Той продължи надолу по някакъв черен път, който водеше към кална поляна и пристан за лодки и свършваше при Милър Бей. На това място тесният плавателен канал беше широк само петдесетина метра. Флек паркира колата встрани от рампата за лодки, отвори двата прозореца, изключи двигателя и загаси фаровете. Дафни усети мириса на отлива и калните плитчини. Мирис на смърт.
— Не прави това — започна да го моли тя. — Все още мога да ти помогна. Но ако го направиш…
Без да й обръща внимание Флек се наведе непохватно, пъхна ръка под седалката и започна да размотава някаква скрита връв.
Сега беше моментът да се справи с него, ако искаше, както беше навел глава. Но Дафни не успя да намери нито сили, нито смелост. Едва се сдържаше да не припадне. Беше загубила огромно количество кръв. Може би умираше. Беше чула Флек да споменава един час, но вече не беше сигурна дали ще може да издържи толкова. Съвсем скоро щеше да загуби съзнание.
— Моля те — каза тя.
Флек се надигна, стиснал в ръка китайската карабина. Немският оптичен мерник. Беше ги закрепил под самата седалка, така че дори при старателно претърсване на колата от някой пътен полицай щяха да останат незабелязани.
— Ченгетата лъжат, маце — каза той. — Лъжат за това, че аз съм пребил онази жена, а ти лъжеш, за да си спасиш кожата. Ченгетата са готови да излъжат за какво ли не, само и само да не си дават много зор.
Той взе омасления парцал и отново завърза устата й, като човек, който просто си върши работата. После включи осветлението в купето и погледна Дафни.
— Ако пречукам Болд, ще те пусна. Ако не успея, ти ще ми платиш. Кажи си молитвата.
После излезе и пое надолу, към водата. Дъждът и мракът го погълнаха.
Шестдесет и трета глава
— Гейнис казва, че сигналът е престанал да се движи — докладва Ла Моя.
— Значи са били те — каза Болд, без да отделя поглед от входа на улица „Сид Прайс“.
Колата им беше паркирана на една разкаляна уличка, наречена Куейл, откъдето необезпокоявани наблюдаваха целия Милър Бей Роуд. Преди няколко минути по нея беше завила кола, чиито стопове постепенно се бяха отдалечили в дъжда. Ла Моя беше отбелязал, че това е елдорадо.
— Дявол да го вземе, сержант — недоволно заяви Ла Моя. — Той може да се е спотаил къде ли не и да те причаква. Трябва да променим плана.
— Пристигнахме поне половин час по-рано — напомни му Болд. — Това е в наша полза. Трябва да действаме, докато все още има смисъл.
— Ние може и да сме го изпреварили, но той разполага с карабина със снайпер. Нашите тапешници вършат работа от три до девет метра, сержант. А той може да улучи право в целта от цели двеста.
— Пренастроихме мерника му — обясни Болд на Ла Моя, който до този момент знаеше твърде малко за разследването. — Флек искаше да бъде настроен за сто и петдесет метра. Мани Уонг го нагласи за седемдесет и пет.
— Хайде бе? И разчиташ на това? Ти да не падаш от луната? Ако е изпробвал пушкалото на стрелбище — което, може да си сто процента сигурен, че е направил — значи пак си е нагласил мерника както трябва. Изобщо не вярвам този тип да пропусне целта, сержант. Ще ми се аз да стрелям пръв. Това обикновено дава желания резултат.
— Първият му изстрел няма да улучи — убедено заяви Болд. — Трябва да го уцелиш, преди да стреля втори път.