Райърдън и Смайт живееха най-близо до него и той предполагаше, че един от тях ще го чака да се върне в дома си. Или щяха да му предложат размяна на касетите, или щяха да прибегнат до насилие. Съмняваше се, че щяха да го потърсят по телефона в дома му с предложение за размяна — всички ченгета се пазеха да оставят следи, които можеха да бъдат документирани.
Когато спря в алеята за коли пред дома си, типичната за Сиатъл мъгла изпълваше въздуха и се стелеше толкова ниско над земята, че всичко по пътя й беше овлажняло. Той включи чистачките, въпреки че това не беше абсолютно наложително — не желаеше никакви изненади.
Болд изключи двигателя, обзет от онова страховито, все по-засилващо се зловещо предчувствие, което го изпълваше целия, както и от тъга, че в случая бяха замесени ченгета. Той обичаше полицейската работа. Обичаше Управлението и всичко онова, което то олицетворяваше. По-просто нямаше как да го каже.
Болд взе касетата и я пъхна под седалката както се бяха уговорили с Ла Моя. Щом излезе от колата, веднага заключи всички врати с дистанционното управление. После пъхна връзката с ключове в джоба си и се зачуди какво не беше наред. След като замислен направи три-четири крачки, си даде сметка какво го беше смутило.
Тишината.
Кучето на съседа не залая по него и не задраска по оградата. Ако тримата мъже, които го бяха нападнали миналата седмица, бяха Пендъграс, Райърдън и Смайт — а той вече смяташе, че са били те — тогава тримата знаеха достатъчно за това куче. Мълчанието му започваше все повече да го плаши.
Пендъграс беше налапал въдицата.
— Здрасти? — извика Болд, като влачеше шинирания си крак.
Горе на верандата беше тъмно. Лампата в кухнята не светеше, не светеше и тази на гърба на къщата. Лиз в никакъв случай не би допуснала това. Някой беше дал веригата на късо и бушонът беше изгорял. Не искаше да се качва там горе, но не искаше и да обикаля с тази шина до предната врата, въпреки че там уличната лампа щеше да свети и някой съсед можеше да го види или чуе, ако извика.
Той чу как вратата на някаква кола се затвори шумно зад него. На съседната улица. Дали имаше връзка с плана или беше случайно съвпадение? — запита се той. Усети приток на адреналин, защото веднъж вече се беше озовавал в почти същата ситуация. Само че сега нямаше куче, което да му се притече на помощ. Сега носеше тази шина на крака си.
Той погледна назад към колата, като се зачуди дали би могъл да изпревари появата на онзи, който идваше през горичката към него — който беше паркирал на съседната улица и сега кършеше клончета и бързаше през храстите, за да го настигне. Ако кракът му беше здрав, сигурно щеше да успее. Но сега той просто спря и се ослуша.
Беше се надявал, че Пендъграс ще поиска да разменят касетите. Имаше и резервни планове, разбира се, но не искаше да прибягва към тяхното изпълнение.
Шумът откъм гората спря. Който и да беше там, вече се намираше съвсем близо. Болд прехвърли пистолета си в лявата ръка, хвана се за дървеното перило с дясната и започна да се изкачва по стълбите на задната веранда тромаво, стъпало по стъпало. Той се подхлъзна, пусна перилото и извади ключовете от джоба си. До задната врата му оставаха само няколко крачки. Искаше да вкара ключа в ключалката и да отвори вратата колкото може по-скоро.
Точно така се е чувствала Санчес, реши той. Някой беше прекъснал осветлението и пътят от гаража до къщата й се беше сторил невероятно дълъг.
Той повъртя ключовете в ръката си.
От горичката зад него отново се разнесе шум.
Застанал на горното стъпало, Болд се обърна.
— Мислех си, че ще се обадиш по телефона — извика той, като се напрягаше да види в тъмнината.
— Аз пък си мислех, че се каниш да се върнеш право в Управлението — чу се в отговор приглушеният глас на Пендъграс. Той пристъпи напред от гъстите храсти, които отделяха двора на Болд от този на съседите му. — Това щеше да бъде най-умното в случая. А ти се върна вкъщи. Глупав ход.
Той чу как някой застана зад него, на потъналата в мрак веранда.
— Райърдън? — попита Болд.
Който и да се намираше отзад, не отговори. Това го разтревожи. Ако искаха да преговарят, защо мълчаха?
Пендъграс пристъпи към него, едва видим в мрака. На главата си беше надянал черна шапка с отвори за очите.