— Какво имаме тук? — остро попита той първия полицейски служител, млада жена, която, ако се съдеше по новата й униформа и очевидното й притеснение, най-вероятно беше един от курсантите в полицейската академия, временно повишени в патрулиращи полицаи.
Въпреки изправените рамене и самоуверено вирнатата брадичка тя подтичваше, за да не изостава от него и гласът й пресекваше, когато се опитваше да отговори. Тази мярка за попълване на личния състав, предприета от началника, за да се осигури необходимия брой патрулиращи полицаи по улиците, беше подробно отразена в пресата и подложена на унищожителна критика в служебното кафе на Обществена безопасност. Ако не бъдеха мобилизирани минимален брой полицаи, беше заплашил или обещал губернаторът (в зависимост от това чия страна вземаше човек в спора), щеше да се намеси Националната гвардия и да бъде въведен полицейски час, което означаваше политическа катастрофа за кмета.
Новобранците обаче не биваше да бъдат слагани зад волана на патрулните коли или да бъдат изпращани като първи полицейски служители на местопрестъпленията, особено пък когато ставаше дума за нападение. Въпреки целия си опит и мъдрост, новият началник сякаш беше полудял.
— Неомъжена жена.
— Разбрах вече — каза рязко той. Беше обзет от нетърпение. Необходими му бяха някои основни данни, но гореше от желание да остане сам на местопрестъплението.
— Живее със сестра си, която рядко се застоява в къщата.
— Това не го знаех — призна Болд. — А местопрестъплението?
— Всички външни врати се оказаха заключени.
— Сигурна ли сте? — прекъсна я той. Тази информация веднага му направи впечатление, защото задната врата на къщата на Санчес беше оставена отключена.
— Тя се обадила на 911, така че може и сама да е заключила.
— Алармена система?
— В къщата има. Да. Но явно телефонният секретар е отговарял на обаждане и линията е била отворена. Жертвата си спомня, че лампичката на телефона долу е светела. Този тип сигурно е бил включил магнетофон, който на всеки пет секунди е подавал сигнал, така че устройството е продължило да записва и връзката не е била прекъсвана. Добре го е изпипал, лейтенант. По-хитро, отколкото просто да прекъсне кабела, защото в този случай алармата веднага щеше да се задейства. А така основната линия е била заета и системата не е могла да подаде сигнал. Имал е време да влезе вътре и да обезвреди аларменото устройство.
— Значи не е подала сигнал — каза Болд.
— Не, поне доколкото ни е известно.
Болд забеляза още едно несъответствие с местопрестъплението в дома на Санчес. Нейната система беше подала сигнал на охранителната фирма — не че Мария беше имала някаква полза от това. Тази на Кавамото не беше успяла да подаде сигнал.
— Какво друго знаем? — попита я Болд.
— Липсва част от имуществото. Името на жертвата е Кати Кавамото. Малко е понатъртена, но…
— Това вече го знам. Опишете ми я.
Почувства се като преподавател. Беше започнал да се отдалечава от основната си роля. Новобранците се нуждаеха от помощ на всяка крачка. Началникът наистина беше полудял.
— Лице от женски пол. Баща японец, майка англичанка. В началото на тридесетте. Преводачка на книги. — Момичето подтичваше до него като дете, което се опитва да заобиколи пукнатините по тротоара. Не спираше да говори. — Работи в дома си, кабинетът й се намира в мазето. Сторило й се, че чува нещо на горния етаж. Тръгнала да провери. Някой я ударил в гърдите на площадката на стълбището. Паднала надолу по стълбите.
— Данни за изнасилване? — попита Болд, като се опитваше да не мисли за Санчес.
— Не, сър.
— Не, доколкото ви е известно — поправи я той.
— Не, доколкото ми е известно — съгласи се тя.
— Няма разкъсани дрехи и неща от този род?
— Нищо такова, лейтенант.
— Връзки. Била ли е завързана по някакъв начин?
— Не.
— Кое стълбище? — попита той, като се върна на казаното от нея преди малко.
Тя му обясни.
— Какво точно е откраднатото имущество.
— Изглежда е искал да открадне компютър, декодер за кабелна телевизия и телевизор с тридесет и седем инчов екран. Но това е само в спалнята. Кой знае какво още е бил набелязал.