Болд усещаше как случаят го притиска — отново несъответствия. Пое бавно нагоре по стълбите, защото му се искаше да остане няколко минути сам със себе си, преди да се потопи в атмосферата на местопрестъплението, опитвайки се да намери обяснение на несъответствията и да залови престъпника.
Местопрестъпление, сам, тишина.
Лу Болд се чувстваше в стихията си.
В нито един от случаите си досега Болд не беше поглеждал на нещата от позицията на престъпника. Не можеше да се превъплъти в тази роля, нещо, което според някои негови колеги беше напълно възможно. Той разглеждаше местопрестъплението през очите на жертвата — често интуитивно, но само и единствено от позицията на потърпевшия. Затова се отправи нагоре по стъпките на Кати Кавамото — жената, която всеки момент щеше да изненада крадеца. Предполагаше, че крадецът предварително е планирал всичко — не е бил някой закъсал за дрога наркоман, който разбива врати, за да открадне дамска чантичка или огърлица от перли. И изведнъж на стълбите се появява Кати, тръгнала да провери какъв е този шум на горния етаж.
Той спря за малко да огледа площадката, защото курсантката му беше казала, че жертвата се е свестила на стълбите. Думите й се потвърждаваха от петното засъхваща кръв, което видя по тях, резултат от разкървавен нос.
Ако нападателят я е блъснал надолу по стълбите и е избягал от къщата, то той трябва да е скочил точно над нея. В този момент Болд забеляза продълговато черно петно от гума на стената, което би могъл да остави човек, прескочил забързан нечие тяло върху площадката. Записа си да нареди на техниците от отдела да вземат проба от петното и да я анализират.
— Няма да оставя камък непреобърнат! — промърмори на себе си той, като много добре си даваше сметка, че хората щяха да се опитат да свържат нападението над Кавамото с това над Санчес, а може би дори и с изнасилването на Кармайкъл. А като се имаше предвид и недоволството, породено от грипа, тревогата на обществеността щеше да накара политиците да настояват за бързи арести и при двете разследвания.
Откри целта на крадеца в спалнята — една етажерка в ъгъла срещу леглото. Телевизор, видеокасетофон и една от онези стереосистеми с плейър за компактдискове, двоен касетен дек и тунер. Престъпникът не бе имал време да ги открадне — Кавамото беше тръгнала нагоре в най-неподходящия момент. Но човекът беше издърпал етажерката от ъгъла, за да разкачи кабелите. Болд надзърна отзад. Кабелът на телевизора беше свален, прилежно навит и пристегнат. Що за човек беше този тип, който си бе направил труда, без да бърза, да навива кабел, преди да открадне телевизора?
Но това, което повече заинтригува Болд, беше не навитият кабел, а бялата пластмасова кабелна препаска, с която той беше пристегнат. Тя беше усъвършенстван вариант на онези, с които се завързваха торбите за боклук. Дали подобни препаски фигурираха в описа от местопрестъплението в дома на Санчес, запита се той. Още едно несъответствие? Останалите кабели бяха омотани на кълбо и покрити с прах. Какъв беше този тип? Кой крадец проявяваше подобна самоувереност? Дафни би дала мило и драго да изготви психологически портрет на този човек.
После му хрумна нова мисъл: ако крадецът е разполагал с кабелни препаски при проникването си в дома на Санчес, защо не е завързал с тях китките й, а е използвал връзки за обувки?
Защо връзки за обувки, а не пластмасови препаски?
Той си водеше бележки, макар че това не беше необходимо — нямаше да забрави нито една подробност от огледа. Може би в протоколите на отдел „Взломни кражби“ имаше доклади, където се споменаваше за използването на бели пластмасови кабелни препаски. Вече разполагаше с вещественото доказателство, за което се беше надявал.
Сега трябваше да го свърже с някой заподозрян.
Осма глава
— Нужна ми е помощ, Фил. Трябва да открия мръсниците, които нараниха Лиз. А освен това са ми необходими протоколите на твоите хора от „Взломни кражби“ за миналия месец. Помислих си, че можеш да ми помогнеш да се добера по-бързо и до двете — каза Болд. — Освен ако не си „твърде зает“.
Трябваше да свърже белите пластмасови препаски с някои от предишните взломни кражби, да открие определен „почерк“, да разшири обхвата на доказателствата и да увеличи броя на следите, по които да тръгне. А точно капитан Фил Шосвиц беше човекът, който можеше да му помогне в това отношение.
— Да не би да намекваш, че нарочно протакам нещата? — отбранително попита Шосвиц.