— Значи, за да успее стачката — промълви тя, — те се опитват да ни сплашат.
— Или нещо по-лошо — каза той.
— Счупили са й врата, съблекли са я гола и са я вързали? — недоумяваше тя. — Искаш да кажеш, че това е работа на ченгета? Не вярвам.
— Хей — опита се да се оправдае Болд, — аз не се мъча да ти пробутам подобно предположение. Просто разследвам, това е всичко. Не изключвам нито една възможност.
— Има голяма разлика между една хвърлена през прозореца тухла и случилото се с Мария Санчес.
— Съгласен съм с теб — каза Болд. — Просто разследвам, това е всичко.
Те стигнаха до вратата на стаята на Санчес и показаха значките си на човека от болничната охрана, застанал пред нея. Той внимателно провери документите им и после ги пусна да влязат.
Състоянието на Санчес се беше влошило от първото им посещение. Това си личеше по цвета на кожата й и множеството допълнителни системи, които бяха включени, за да поддържат живота й. Дафни веднага оцени ситуацията и на лицето й се изписа мрачно изражение, което показа на Болд, че трябва да действа внимателно.
Дафни пристъпи към плетеницата от тръбички и проводници и тихо произнесе името на пациентката. Клепачите на Мария се повдигнаха с усилие и след миг стана ясно, че ги е познала.
За миг Болд загуби дар слово. Беше обхванат от силна тревога. Гледката пред очите му с болезнена сила му напомни, че ченгетата от отдел „Убийства“ рядко си имаха работа с живи хора.
— Обещаваме веднага да минем към същността на проблема — заяви Болд на неподвижната жена, като пристъпи по-близо, за да я погледне в кафявите, изпълнени с отчаяние очи.
— Попаднахме на нещо — намеси се Дафни, — което трябва да изясним.
Очите на Санчес не се отделяха от Болд и той усещаше, че по някакъв начин тя го смята отговорен, въпреки че не беше сигурен за какво точно. Знаеше, че по някакъв начин Санчес разбира, че посещението е по негова инициатива и че той ще задава въпросите. И чакаше.
Тя няма избор, помисли си той.
— В състояние ли си да отговориш на няколко въпроса? — попита Болд.
Клепачите се затвориха и отново се отвориха, очите й гледаха надясно.
Как е възможно, запита се той, едно просто примигване с клепачи да се окаже нещо толкова мъчително и трудно?
Болд се наведе към нея. Долови миризмата на лекарства и чу ритмичния звук на апарата за командно дишане.
— Между случаите, които си разследвала преди нападението, е била взломната кражба в къщата на Брукс-Гилман в Куин Ан.
— Да — отговори тя, като отмести очите си надясно.
Болд усети как го обхваща леко вълнение. Инициалите М. С. — Мария Санчес.
— Имаше ли заподозрян? — попита той.
— Не — дойде отговорът й, макар и явно даден с огромно усилие.
— Лу — каза Дафни, но бързо се поправи. — Лейтенант. Мисля, че точно сега тя е твърде изморена, за да я разпитваме.
Болд не обърна внимание на предупреждението на Дафни и продължи да се взира в Санчес.
— Смяташ ли, че нападението над теб има нещо общо с разследването ти?
Мария видимо се измъчваше.
От състоянието си, или от въпроса? — запита се Болд.
Изминаха тридесет мъчителни секунди, преди тя да затвори очи и после да ги отвори.
„Да“ — дойде отговорът, последван веднага от „не“ и Болд разбра, че тя не знае, не е сигурна.
Той изпъшка.
— Лу! — рязко прошепна Дафни.
— Постигна ли някакъв напредък по случая? — попита Болд.
Дафни отново се опита да го спре.
Очите се отвориха — да.
— Но нямаше заподозрян? — повтори той, за да е сигурен.
Мислите му препускаха. Връзката му с тази жена беше почти интуитивна.
— Доказателства?
— Да.
— Знаеше ли някой друг за тези възможни доказателства? — попита той.
Тя пребледня още повече, ако това изобщо беше възможно. Каквото и да показваха мониторите, то не се хареса на Дафни.
— Само след минута ще се появи сестрата — предупреди го Матюс. — Спри, моля те.
Болд не можеше да спре.
— Каза ли на някого за тези нови доказателства?
Санчес се взираше в тавана. Клепачите й бяха неподвижни. Тя не отговори. Болд чу стъпки, гласове и в този момент вратата се отвори.