— Свали си ризата — нареди му Дафни.
— В никакъв случай — изпъшка Болд. — Последния път, когато си свалих ризата пред теб…
— Свали я и се надигни, в противен случай се качвам в колата и се прибирам вкъщи — заплаши го Дафни.
— Може би така е най-добре.
— Сигурен ли си, че няма нищо счупено? — попита тя.
По гърдите и ребрата му имаше тъмночервени петна и зловещи синини. Дафни леко докосна една-две и Болд потръпна от допира й.
— Не съм съвсем сигурен — каза той. На ухото му беше залепено парче анкерпласт.
— Обърни се! — нареди му тя.
— Да знаеш как обичам да ме командваш — подразни я той.
— Веднага!
Болд се подчини.
— Чудя се как дишаш. И тази тук… тази… точно на бъбрека. Уринирал ли си вече?
— Какво?!
— Има ли кръв в урината ти, Лу?
— Не.
— Трябва да идеш на лекар.
— При което ще се наложи да докладвам за грабежа. А след това на моравата пред къщи ще се струпат двадесетина репортери, а телефонът ми ще се скъса да звъни. Не, благодаря.
— Наистина трябва да отидеш на лекар — повтори тя.
— Не.
— А Дикси?
— Неговите пациенти са все мъртъвци — отговори Болд.
Доктор Роналд Диксън, главен съдебен лекар на Кинг Каунти, беше един от най-близките приятели на Болд.
— Легни — каза тя. — Ще ти напълня ваната с гореща вода, ще те натъпча с аспирин, ще приготвя чай и ще се обадя на Дикси. Щом се изкъпеш, ще те закарам до Съдебната медицина да те прегледа. Там имат рентгенов апарат. Ако е нужно ще те приемат в болницата. Добре ли е така?
— Никак не е добре!
— Избирай — или веднага си тръгвам и те оставям сам да се оправяш.
— Добре де.
Болд се отпусна на леглото. Всяка кост, всеки мускул в тялото му възропта.
— Искаш ли ароматизиращи соли? — попита Дафни, докато вървеше към банята.
— Ха, ха! — опита се да се изсмее той.
— Това „да“ ли е, или „не“?
— Да, ако обичаш — призна той. — Евкалипт.
— За да те скрие пяната, когато донеса чая, така ли, господин Срамежливец?
— Права си. Искам да кажа, освен ако не си решила да влезеш с мен във ваната, за да ми почистиш раните.
— Само в сънищата ти! — подразни го тя и пусна водата.
Болд чуваше шуртенето й само с лявото ухо.
Да, понякога наистина се явяваш в сънищата ми, помисли си той.
В кабинета на съдебния лекар в мазето на медицинския център „Харбървю“ цареше зловеща тишина. Помощниците на доктор Диксън отдавна се бяха прибрали по домовете си.
Дикси обяви Болд за „сравнително здрав и все още жив“.
— Ако те бяха докарали мъртъв, щях да си помисля, че си скочил от някой влак или си паднал от много висока стълба — добави той с наставнически тон.
— Точно това смятам да кажа и да се придържам докрай към него — тихо произнесе Болд. Дори говоренето му причиняваше болка. Тя изпълваше цялото му тяло, като корените на дърво, които се опитваха да намерят вода.
— Мога да ти изпиша едно-две неща. За болка. За сън.
— Не, благодаря.
— Все едно, може би ще е по-добре да му ги изпишеш — намеси се Дафни.
Болката беше твърде голяма, за да спори с тях.
— Слушай какво казва младата дама — посъветва го Дикси. — Между другото, как е Лиз? — попита той, докато обърнат с гръб към тях пишеше рецептата.
Намек ли беше това? — запита се Болд.
— Възстановява се бързо. Не й е приятно да говори за това.
— Кога ще й кажеш за твоето премеждие?
— Ще изчакам малко — отговори Болд.
— Не му се занимава с бумащина — шеговито подхвърли Дафни.
— А-ха! — кимна Дикси.
— На кого е нужно още едно разследване? — опита се да обясни нежеланието си Болд.
— Това е от бейзболна бухалка — каза Дафни, докато Диксън отново оглеждаше ухото му.
— К-9 — промърмори Болд.
— Какво каза? — попита Дикси, който продължаваше да се взира в нараненото му ухо.
— Откога крадците започнаха да викат на кучетата К-9?
— О-па! — възкликна Дафни. — Това намек за някакъв заговор ли е?
— Добре де, нека да е обикновен грабеж. Защо тогава не се ометоха, щом ме преджобиха? Защо останаха да ме налагат с бейзболна бухалка?
— Мислех, че откакто се разрази грипа, броят на подобни нападения е нараснал — каза Дикси.