— Не — отговори тя с очи.
Болд не се сещаше по какъв друг начин да зададе следващия въпрос. Просто трябваше да я попита.
— Мария, познаваш ли човека, който те нападна?
— Не — даде му знак с очи тя.
— Ако в началото си се страхувала, страхувала си се, защото си подозирала, че те е нападнал колега полицай, страхувала си се от Матюс и от мен, защото също носим полицейски значки, а не си била сигурна на кого можеш да имаш доверие, надявам се, че сега — когато вече знаеш какво се случи с мен — сега можеш да ми имаш доверие. Така че първият ми въпрос е: смяташ ли, че си била нападната от човек, който е дошъл да те ограби, от взломаджия?
Тя доста време се взира в Болд, неспособна да помръдне захванатата си в уреда глава. Клепачите й потрепнаха, затвориха се и отново се отвориха.
— Да — дойде отговорът й. Но клепачите й пак се затвориха, и когато се отвориха повторно, очите й сочеха наляво. — Не.
— Не си сигурна. Така ли?
— Да. — Тя полагаше огромни усилия.
Той постави въпросителен знак срещу въпроса в бележника си.
— Преди да те нападнат си работила по случай на взломна кражба. У Брукс-Гилман в Куин Ан. Бил ти е възложен след началото на грипа. Спомняш ли си този случай?
— Да.
— Смяташ ли, че нападението над теб е било свързано по някакъв начин с разследването на тази кражба?
— Да. Не… Може би.
— Значи, искам пак да те попитам: смяташ ли, че нападението над теб е било свързано с работата ти?
Тя затвори очи и продължи да ги държи затворени.
— Мария! — Сърцето на Болд заби по-бързо. Той повтори името й. — Възможно ли е нападението над теб да е било свързано по някакъв, какъвто и да е начин, или да е било в резултат на пряката ти работа? — попита той.
— Да. — Пауза. — Не… Може би.
— Справяш се добре, Мария — каза Болд. — Можем ли да продължим?
— Да.
— Добре тогава. — Той погледна към бележника си и се спря на един от въпросите, които искаше да изтегли напред. Част от него не желаеше да продължава. Част от него просто искаше да остави тази бедна жена на мира, за да може тя да обърне внимание на неща, които според него бяха много по-належащи за нея. Защо, запита се той, толкова му се искаше да изстиска от нея някаква информация точно сега?
— Ще бъде ли правилно, ако кажа, че според теб нападението може да е дело на някой твой колега полицай?
Мария затвори клепачи. Когато отново ги отвори, тя впери поглед в Болд и той усети как се размеква и очите му се насълзяват. Не беше готова да се ангажира с такова твърдение, още не. Все още подобна идея й се струваше ужасна, също както и на него. Ченге срещу ченге. Независимо от стачката, това му изглеждаше немислимо.
Тя вече не гледаше право към него. Сега очите й се взираха някъде под зрителното му поле. Към нещо друго. По надолу. Болд се огледа наоколо, за да разбере какво беше привлякло вниманието й. Не видя нищо, което можеше да има някакъв смисъл и започна да се чуди какво означава нейния поглед. Дали не искаше да я остави на мира? Дали въпросите му не бяха засилили още повече чувството й на безсилие? Дали просто не й беше създал още един проблем, с който трябваше да се справи?
— Слушай — започна той, — може би не трябва повече да те мъча.
Болд продължаваше да се опитва да отгатне какво — ако изобщо имаше нещо — бе привлякло и задържало вниманието й. Сега очите й трескаво се взираха в него, поглеждаха надолу и отново се опитваха да привлекат погледа му към онова, което беше видяла.
Тя ми казва нещо, осъзна той, като почувства напрежението във въздуха. Продължи да се озърта. Към пода… Към стената зад него… Към дясната си ръка… Към ключовете…