Лиз се беше оплакала, че навикът му постоянно да си играе с ключовете я нервира. Той дори не усещаше, че го прави. Беше просто някакво движение. Като пушач, който тръска пепелта от цигарата си.
Извади ключовете от джоба си и клепачите на Мария потрепнаха, затвориха се и отново се отвориха. Очите й сочеха надясно.
— Да! — крещяха тези очи, вперени напрегнато в него.
— Ключовете ли? — попита той с все по-нарастващо вълнение.
Тя не отговори, но очите й не се отделяха от ключовете и верижката на ключодържателя.
— Моите ключове ли? — попита той.
— Не.
Сега погледът й се насочи към него. Болд усети как очите му започнаха да парят.
— Твоите ключове?
— Да.
Гърдите й се надигаха и отпускаха тромаво в ритъма на апарата за командно дишане — изкуствените му въздишки бяха дълги и спокойни.
— И какво за твоите ключове? — запита се той на глас, като се мъчеше да проумее какво има пред вид Санчес. Вдигна ключодържателя си и ключовете му започнаха да подрънкват като малки камбанки, проблясващи на светлината на луминесцентната лампа. В очите й отново се изписа очакване, дори страх. Не беше нужно да му казва нищо повече — ключовете по някакъв начин играеха важна роля в това, което се опитваше да му съобщи.
— Важни ли са ключовете? — попита я той направо.
— Да.
— Излязла си от гаража. Запътила си се към задната врата и ключовете ти са били в теб.
Тя затвори очи — от безсилие, помисли си Болд — и известно време остана така. Когато ги отвори, те сякаш се забиха в него.
— Нещо бъркам — прошепна той.
— Да — отговори тя, изтощена от усилието.
Болд усети, че Санчес отчаяно се мъчи да превъзмогне обзелата я умора. И двамата знаеха, че не може да издържи още много. Тя затвори очи, за да си почине, този път по-дълго.
— Твоите ключове — повтори той, като си даваше сметка, че безкрайните му въпроси я изтощават.
Тя с усилие отвори очи.
— Да.
— Обирите? Крадецът е направил копия на ключовете? Нещо такова? — И в този момент си помисли, че разбира накъде го водеше тя. — Човекът, направил това, е бил вътре в къщата ти? Сдобил се е по някакъв начин с ключовете — и те е чакал вътре?
— Не! — Очите й сякаш кипяха от безсилие.
— Съжалявам — промълви той. Великият детектив не може да събере две и две. Чувстваше се съвсем безпомощен. — Дявол да го вземе! — промърмори Болд.
Очите й трепнаха, затвориха се и повече не се отвориха.
— Мария? Мария? — тихо я повика той, но само след миг разбра, че разпитът е приключил. Мария беше заспала.
Петнадесета глава
— Не съм сигурна, че разбирам смисъла на всичко това — каза Дафни, докато крачеше бързо по коридора към Хранилището. Болд я беше измъкнал от кабинета й.
— Смисълът е — каза Болд, — че нейните ключове са важни. — Цялото тяло го болеше. — Не знам точно защо. Ти ръководиш разследването на нейния случай, което значи, че без твоя подпис не мога да взема ключовете й от Хранилището.
Тя отвори вратата и го изчака да мине.
— Започвам да си мисля, че нападението над мен и това над нея са свързани и точно това ме накара да отида при нея в болницата — продължи той. — Не мога да си затварям очите пред фактите, Дафни — в нашия квартал не нападат и обират хора.
— Знам. Е, ако не са били крадци, тогава кои са били?
— Може би не трябва да знаем кои са били.
— Ченгето в мен не иска да повярва, че някое ченге би могло да стори това на друго ченге. Никога.
— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — попита Болд.
— А психологът — той гледа на нещата по различен начин — продължи тя. — Тук става дума за негодувание, за чувство на безсилие от страна на грипозните и желанието им да намерят отдушник за тези чувства е съвсем естествено.
— Но протестът им е успешен.
— За нас — да — съгласи се тя, — защото се скапваме от умора. Но за онези ченгета, които си стоят по домовете? — попита тя. — За тях, както и за обществеността, ние сме омаломощени, паднали сме на едно коляно, но не сме се предали. Не сме вдигнали бяло знаме. Това би могло да бъде причина за силен гняв.
— Насилие? — попита я той.
Матюс сви рамене и кимна неохотно.