Болд отново прегледа записите в дневника. Не искаше да загуби Чапмън, който все още се колебаеше дали да му помогне.
— Защо не дадеш едно рамо, Рон?
Дафни се подписа за плика, отвори го и изсипа в ръката си комплект ключове и дистанционно управление. Ключовете и дистанционното управление бяха обработени с прах и пари за латентни отпечатъци и бяха придобили бледолилав оттенък.
Чапмън завъртя монитора към себе си и въведе нещо в компютърния дневник. Всичко трябваше да бъде надлежно записано.
Но срещу името на Санчес не фигурираха номера на случаите. Защо? Болд вече разполагаше с това, за което беше дошъл, но си тръгна с повече въпроси, отколкото отговори.
— Искам да те попитам нещо — каза на Дафни Болд, седнал зад волана на шевролета. — Откога едно униформено ченге като Рон Чапмън не прави това, което е угодно на Кришевски?
— Аз също се чудя — призна Дафни.
— Ти си психологът.
— Изоставяне на началника? — запита се тя, търсейки обяснение. — Обикновено това показва наличието на егоистичен мотив. Нещо лично, може би. Пенсиониране? Някой болен в семейството? Някаква ситуация, в която пликът със заплатата е по-важен от определена кауза.
— Защо му е тогава изобщо да ми помага?
— Трябва да призная, че и аз не мога да си обясня.
— Значи това, което стана в Хранилището, ти се е сторило странно — поощри я Болд, за да продължи разсъжденията си.
— Необичайно — каза тя, като избра своя собствена дума. — Неочаквано.
— Той искаше да ми каже нещо.
— Не — поправи го тя. — Искаше ти сам да го откриеш.
— И Санчес искаше същото — заяви той. — Тези ключове. Тя направо беше готова да умре, само и само да ми помогне да разбера какво иска да ми каже, а аз така и не можах.
— Поне засега — каза тя, като показа ключовете и ги разклати.
Болд спря пред къщата на Санчес, като препречи входа на алеята за коли.
— Все още не мога да простя на хората от отдела, че онази вечер бяха паркирали на алеята. Кой знае какво сме пропуснали!
— Например?
— Ако това е взломна кражба, грабеж, каквото и да е, този тип е трябвало да паркира някъде. Той товари телевизори, не забравяй. Може би е паркирал на алеята. Може би щяхме да успеем да открием отпечатък от грайфер на гума или нещо друго. Кой знае?
— Ако? — попита тя. — Не ти ли писна от това постоянно незнание?
— Знаем, че задигнаха портфейла ми, но останаха, за да ме пребият. Един от тях използва кодовото название К-9.
— Знаем и това, че от началото на грипа са регистрирани десетки побои — напомни му Дафни.
— В момента ни интересуват единствено тези ключове.
— Бъди обективен и нито за миг не забравяй целта — цитира тя. — Болд, 101.
— Амин! — каза той, като измъкна ключовете от ръката й и с накуцване я поведе към къщата на Санчес.
— Добре — каза Болд, щом влязоха вътре. — Хайде отново да поразсъждаваме над несъответствията.
— Мислех си, че става дума за ключовете — възрази тя. — Не можем ли първо да опитаме всички ключове?
— Случаят е твой — леко засегнат отбеляза той и й подаде ключовете. На ключодържателя имаше закачено черно пластмасово устройство с черен бутон.
Тя въздъхна и отстъпи.
— В повечето случаи системите за алармена сигнализация са били включени. Нейната обаче не. Съблекли са я и са я вързали за леглото. Единственото друго нападение, за което знаем, е над Кавамото, но нея само са я бутнали.
— Времето на извършване не съвпада — допълни Болд. — Всички останали са били извършени посред бял ден.
— Но при всички взломни кражби е откраднато висококачествено електронно оборудване, включително и при Санчес. Кварталите си приличат, начинът на действие е един и същ — бижута, сребро и други вещи, оставени на видно място, не са докоснати. Колко често се случва това? — Дафни го поведе към къщата, като опитваше ключовете на външните врати. Единият от ключовете ставаше на всички. Оставаха още три. — Можеш ли да ми обясниш как този тип е избегнал алармените системи?
— Не ги е избегнал. Не точно.
— Какво, на колене ли искаш да те моля?
— Обичам да ме молиш на колене.
— Не си търси белята — отвърна тя, като опитваше един от ключовете на вратата на някакъв шкаф. Скоро откри такъв, който пасваше. Шкафът беше празен.