— А вратата на гаража, през която се влиза в къщата? — попита Болд.
Хелън Брукс-Гилман доби озадачен вид.
— Не. Никога не я заключваме. Но вратата на гаража е… — Тя млъкна внезапно, осъзнала значението на въпроса му. — Затова вашата колежка поиска да й дадем резервното дистанционно управление.
— Да, аз също мисля така.
— Дали сте на детектив Санчес дистанционното управление за вратата на гаража? — попита Дафни.
Брукс-Гилман потвърди това с кимване.
— Резервното. Тя го поиска.
Болд попита може ли да огледа гаража и тя ги въведе в кухнята. Хладилникът беше „Съб-Зироу“, а готварската печка — „Вайкинг“. Той отвори вратата към гаража, препълнен с градински инструменти и спортно оборудване, подредени около сив миниван — луксозен модел с кожена тапицерия и прозорци с електрическо управление. Двамата с Лиз бяха разглеждали същия модел, но не можеха да си позволят четирите хиляди долара за всички екстри.
— В протокола е записано, че от спалнята са откраднати телевизор, портативна видеокамера и един компютър, нали така?
— Компютърът на сина ни.
Болд извади бялата пластмасова препаска от джоба си и попита:
— Да сте намерили такива препаски след кражбата?
Тя го погледна малко изненадано.
— Да. В спалнята. Това беше главната причина, за да се обадя в полицията.
— И сте попаднали на детектив Санчес — подхвърли Дафни.
— Операторът записа името ми, а после ми се обади детектив Санчес.
— След което е дошла в дома ви? — попита Болд.
— Стачката беше започнала — отговори Хелън Брукс-Гилман. — Тя ми обясни, че обикновено не се занимава с кражби.
— Взломни кражби — поправи я той. — И не е стачка, колегите просто отсъстват по болест.
Дафни го погледна укорително и се намеси:
— Бихме желали да отговорите на още няколко въпроса, Хелън. Може би ще ви бъде по-удобно, ако седнете.
Брукс-Гилман ги поведе към кухненската маса. Този път им предложи кафе без кофеин. Те отказаха. Болд и Дафни седнаха срещу нея, така че да могат да наблюдават реакциите й, както и изражението на лицето й.
— Какво стана, след като детектив Санчес ви се обади? — продължи Дафни.
— Ами дойде тук, както вече казах. Дадох й това нещо, което бях намерила.
— Имате пред вид бялата пластмасова препаска? — прекъсна я Дафни.
— Да, точно така.
— И тя огледа къщата? — попита Болд.
— От горе до долу. Много внимателно. Точно това ми хареса у нея. Отнасяше се сериозно към работата си. Другият полицай — онзи, който дойде, след като се обадих на 911 — просто гледаше да попълни формуляра.
— А гаража? — попита той.
— Да, огледа и гаража.
— И после? — попита Дафни.
— Помоли да й дам дистанционното управление. Не обясни защо, а да си призная, и аз не я попитах. За мен това беше достатъчно.
Сега беше ред на Болд.
— Тя ви е задала и някои други въпроси. Като например дали някой и кой точно е ремонтирал скоро електроуредите в дома ви. Дали са ви носили пица по поръчка. Неща от този род.
— Дали са ви се обаждали по телефона — добави Дафни, — и най-вече дали някой е затварял, след като сте вдигали слушалката.
— Аз самата няколко пъти затварях — каза тя. — Представете си, рекламни кампании за набиране на клиенти по телефона точно на обяд! Съпругът ми обикновено говори с тях — не ме питайте защо! — но аз никога не го правя. Това ми се струва толкова нахално!
— А какво ще кажете за ремонтите… Пералня… хладилник… някакви доставки? — продължи да я разпитва Болд.
— Тя ме попита за това — отговори жената. — Единственото, което мога да ви кажа, е това, което казах и на нея — нямам представа как този тип е избрал да окраде точно нас, но не е станало по нито един от тези начини. Нямаше доставки. Нямаше странни телефонни обаждания — освен обичайните рекламни кампании по телефона.
— Дали сте й дистанционното управление — подхвана Дафни. — Каза ли, че ще ви го върне?
— Каза, че до един-два дни ще го върне. Да.
— Техническия отдел — подхвърли Болд на Дафни, която кимна. Подозираше, че това е било следващото място, където е отишла Санчес. Поне той щеше да отиде там.