— Ако има възможност, ще остана — каза Болд на съпругата си.
— Знаем — отговори Лиз. — Направи каквото трябва.
Имаше време в съвместния им живот, когато подобна ситуация ги осъждаше на невъзможно дълги часове студени погледи и мълчание — понякога цял ден, че и повече. Сегашната промяна се дължеше на Лиз, не на него. Нейната борба за собственото й здраве се беше превърнала в нещо положително. Дълбоко в душата си Болд знаеше, че музиката е дар от Бога. Беше абсолютно сигурен в това. Едва след раждането на децата им и необяснимото от медицинска гледна точка оздравяване на съпругата му от рак той бавно беше започнал да си дава сметка, че също като музиката целият живот е дар от Бога и че нямаше нищо лошо, ако от време на време човек въздава слава на Твореца.
— Ще сложа чинията ти във фурната, за да е топла — каза тя, като много добре знаеше, че обадеше ли се в Управлението, Болд нямаше да остане за вечеря.
— Не заключвай вратата на спалнята си — каза той.
Лиз се изчерви, усмихна се и на него му се стори, че изведнъж цялата стая светна.
Лейтенант Руди Шок, чиято лява скула на практика липсваше, едва приличаше на човешко същество. Изглеждаше повече на някакъв балон от плът, с огромен кървав мехур на мястото на ухото и врата. Личеше, че се беше опитал да се предпази с лявата си ръка, защото лакътят му не можеше да се свива, а китката му висеше безжизнено. Дишането му беше бавно и мъчително.
Първо бяха ударили лейтенант Мики Филип по тила и той веднага беше загубил съзнание. Макар че лежеше в локва от собствената си кръв, Филип не беше толкова жестоко обезобразен като своя колега.
Болд познаваше и двамата, въпреки че не бяха близки приятели. Тази вечер обаче ги чувстваше като братя. Усети как го обхваща гняв, който опасно напираше да избие навън. Болд обвиняваше лично Кришевски за разкола, който беше предизвикал сред личния състав на Управлението. Беше ясно, че това не е обикновен грабеж.
— Ако го бяха ударили малко по-силно, този тук или щеше да умре, или никога повече нямаше да може да върви — каза един от санитарите на Болд.
— С тъп предмет?
— Точно така.
— И двамата лейтенанти — тихо прошепна зад Болд Марк Хеймън.
Самият той беше лейтенант и допреди седмица работеше в отдел „Наркотици“. Подобно разделение вече не съществуваше. В момента чиновете и длъжностите нямаха почти никакво значение.
Уличката се намираше на пресечка и половина от „Петел и Бик“ — ирландски бар в Норвежкия квартал на Балард — нещо типично за многонационалното население на Сиатъл. На мократа тясна уличка между тухлените сгради имаше два казана за боклук, купчина безразборно струпани един върху друг дървени палети, торбичка от понички и смачкана кутийка от Макдоналдс, от която се подаваха отровнозелени плесенясали останки от пържени картофи. Уличката миришеше отвратително на урина, а във въздуха се долавяше лек металически мирис от кръв. Кръв имаше навсякъде.
— Някой трябва да е видял това. — Болд с надежда се обърна към Хеймън, на когото се беше паднало да води разследването.
— Освен онзи, който го е направил? — отговори Хеймън.
— Дори и да е така, не се е обадил.
— Какво мислиш за това? — попита Болд, като се чудеше как Хеймън ще запише случилото се в протокола.
— Какво мисля — отговори той — е едно. Двама лейтенанти на петдесет метра от едно от главните свърталища на ченгета в Северния район? Името Кришевски да ти говори нещо? — Той помълча. — А как ще го запиша? Грабеж. Нападение. Използване на смъртоносна сила с цел умишлено убийство.
— Грабеж — мрачно процеди Болд. Нямаше как по друг начин да се запише в протокола, но изведнъж му се прииска да беше докладвал за нападението над самия него. Сега вече щеше да е установил определена последователност на действие — първо Санчес, след това той, а сега тези двамата. Май наистина беше работа на Кришевски.
— Без свидетели и липса на всякакви доказателства. — Хеймън сякаш се извиняваше. — А ти как щеше да го запишеш? — Той изглежда се опитваше да се защити.
— По същия начин, Марк. Разбирам те. Ти мислиш също като мен, ако не греша. Може би ще ти бъде от полза да знаеш, че някой си изпробва алуминиевата бухалка върху рамото и гърба ми преди две нощи, но аз не докладвах, защото не ми се занимаваше с писане на обяснения.
Хеймън се замисли над казаното.
— Защо тогава не изглеждаш като тила на Филип?