— Рин Тин Тин. От другата страна на оградата, в двора на съседа ми имаше К-9. Мразех този звяр, докато не ми спаси живота.
— Тези типове ще разпалят война, ако не си опичат ума! — гневно избухна Хеймън.
Болд кимна.
— Казах същото на Шосвиц. Казах му да го предаде на Кришевски. — Той погледна към санитарите от Бърза помощ, които се опитваха да стабилизират състоянието на единия лейтенант. — Но си мисля, че май не си е взел бележка.
— Така ли? По-добре да си вземе, иначе ще се разправя с мен.
— Няма да си сам.
— Само кажи! — заяви Хеймън.
— Спокойно, Марк. Точно това иска Кришевски. Ако не може да ни принуди да се присъединим към тях, ще издейства да ни отстранят от работа заради непристойно поведение и пак ще спечели.
— За това ли е цялата работа? Той пали фитила и гледа как сами ще се взривим?
— Дръж ме в течение — помоли Болд и му подаде визитка с телефонния си номер.
Хеймън също му даде своята.
— Докато ти се оправяш тук — каза Болд, като огледа кървавата сцена — мисля да пийна една бира в „Петел и Бик“.
Хеймън разбра намека му — всички в Управлението знаеха, че Болд не близва алкохол.
Деветнадесета глава
„Петел и Бик“ беше оформен като ирландска кръчма — с ниски тавани, открити греди и приглушено осветление. Тук сервираха петнадесет вида домашно приготвена и специална наливна бира, още шестдесет вида в бутилки, риба и пържени картофи, сандвичи и половинкилограмови порции говежди пържоли с печени картофи от Айдахо. Заведението миришеше на цигари, хмел и дървени въглища. Ирландската музика, която се разнасяше от тонколоните, беше малко по-силна, отколкото трябва, и принуждаваше посетителите да викат. Всичко това създаваше в претъпканата кръчма весела и доста гуляйджийска атмосфера. Никой не можеше да обясни защо ченгетата избираха точно определен бар или заведение за бързо хранене. Понякога връзката изглеждаше очевидна — братът на някой от полицаите беше собственик или управител на заведението, или близостта му до някое от районните полицейски управления го правеше предпочитано място за посещение. В случая с „Петел и Бик“, любимото свърталище на полицаите от Северното Районно Управление, Болд си мислеше, че това вероятно се дължеше на името на заведението и на изобилието от бира, което то предлагаше.
Когато влезе, няколко души обърнаха глави към него. После започнаха да се побутват с лакти. На никого не направи впечатление, че това беше Лу Болд; направи им впечатление, че това беше лейтенант от Западното Районно Управление. Две млади сервитьорки с подноси си пробиваха път през тълпата, сподирени от похотливи погледи и цинични подмятания, с които бяха свикнали. Атмосферата в баровете, които ченгетата обичаха да посещават, беше нещо средно между тази в гимназиална съблекалня и морга — странна смесица от юношеско перчене и мрачен хумор.
По двата цветни телевизора, разположени над бара, течеше автомобилно състезание. Болд се опита да потисне гнева и яростта, която изпитваше към присъстващите в заведението — всички до един грипозни синьодрешковци. Искаше му се да сграбчи някой от тях за косата, да го завлече до уличката и да натика лицето му в окървавения паваж; да покаже на всички тук зловещата електронна тишина в болничната стая на Санчес. Но много добре знаеше, че никой от присъстващите нямаше да прояви кой знае какво съчувствие към двамата пострадали от нападения полицейски служители, което го накара да се зачуди как е възможно една седмица неявяване на работа коренно да промени тези хора. Как някакво заплащане на извънреден труд можеше да заличи всички прояви на лоялност? Как можеха да продължават да се наливат и да си разказват вицове, сякаш нищо не се беше случило?
Дали при едно основно претърсване нямаше да открие бейзболна бухалка в багажника на някоя от колите, паркирани отзад? До там ли бяха стигнали нещата? Можеше ли доверието, изграждано в продължение на години съвместна работа, да бъде унищожено от някаква забрана за работа в свободното от дежурства време и отказ да се заплаща извънредния труд?
Погледът му беше привлечен от една особено шумна група, десетина-дванадесет мъже, скупчени около масата като комарджии на борба с петли. Болд се промъкна до външния край на компанията и забеляза оплешивяващо зачервено теме, което принадлежеше на Мак Кришевски. Седнал в центъра, заобиколен от своите верни привърженици, президентът на Организацията обясняваше с висок, пиянски глас разликата между мъха по една праскова и този по едно шестнадесетгодишно девойче. Компанията избухна в гръмотевичен смях, когато стигна до финалната реплика: „да оближеш цепката“. Погледите на Болд и Кришевски се срещнаха: очите на сержанта бяха блеснали и възбудени, а тези на лейтенанта — присвити и изпълнени с гняв.