— Аха, примерното момче пристига! — каза Кришевски, без да извърне поглед.
— Имаме двама лейтенанти навън с разбити глави — съобщи Болд. — Да не би да празнувате това, момчета? — с отвращение добави той.
— Знаем какво е станало, лейтенант — изведнъж изтрезнял отговори Кришевски, — и няма нито един човек в този бар, който да не стиска палци за Шок и Филип, така че престани да приказваш глупости. Ако имаш някаква работа тук, кажи каква е. Иначе си намери някое ъгълче и остави колегите си да се радват на приятелството и уважението, които заслужават.
— Работата ми е да събирам информация, полезна за разследването.
— Аха. Е, сигурен съм, че ще искаш да започнеш да разпитваш от единия край на заведението и да стигнеш до другия. Няма да тръгнеш от средата, нали? — Той посочи с ръка масата, на която седеше — в самия център на бара.
— Ако ви остане време между тъпите вицове — каза Болд, — може да си поприказвате помежду си какво знаете за този случай.
Един от по-пияните мъже каза:
— Знам, че утре сутрин главата ще ме боли много повече, отколкото техните ги болят сега.
Няколко полицаи от компанията се засмяха, но не и Кришевски, който отново впери поглед в Болд. В него проблесна някаква искрица разбиране, момент на осъзнаване. Той се изправи и се обърна към пияния мъж:
— Ако искате да се шегувате с раните на колегите ни, пийте без мен. — Кришевски се премести на друга маса, където беше посрещнат като генерал, който се завръща от фронта.
Неколцина от мъжете, които Кришевски беше изоставил, изгледаха злобно Болд. Той се обърна и огледа помещението. Не беше направил и стъпка, когато усети, че някой настойчиво го гледа. Това не го впечатли — тук той веднага се набиваше в очи — лейтенант, който продължава да ходи на работа, сега бе в свърталище на стачници; полицейски служител, чийто кабинет се намира в сградата на Обществена безопасност, на светлинни години от Северното Районно Управление. Но изгарящото усещане продължаваше да го измъчва и той погледна надясно, твърдо решен да накара онзи, който го гледаше, да сведе очи.
Седнал в едно от ъгловите сепарета, в него беше вперил поглед Джон ла Моя. Болд усети как го побиват студени тръпки. Дали именно Ла Моя не беше провалил вечерята му с онова телефонно обаждане? Неговото някогашно протеже? Дори приятел.
Ла Моя се изправи и пое по коридора към мъжката тоалетна. На Болд му се прииска да го последва, но се сдържа. Сержантът не му беше дал никакъв знак или сигнал. Помисли си, че най-добре ще бъде да го изчака.
Ла Моя се вписваше в „Петел и Бик“ така, както шкембестите посетители с тиранти се вписваха в „Маккормикс“ и „Шмидс“. Той беше човек, който се движеше безпроблемно сред униформените полицаи и сред началниците, сред полицейските служителки, които издаваха квитанции за пътни глоби и детективите от „Сексуални престъпления“. Беше предприемчивият всеобщ любимец, който винаги можеше да предложи изгодна инвестиция, или знаеше кой залог е печеливш. Ла Моя се движеше по тънката линия между доносниците и стаите за разпит, между законността и престъплението, но не можеше да бъде обвинен в престъпно поведение, въпреки съмненията, които често оставяше след себе си.
Клетъчният телефон на Болд иззвъня. Той пое към вратата на бара и излезе навън, за да може да чува. В ухото му прозвуча гласът на Ла Моя.
— Ще бъде съвсем естествено да ме поздравиш — каза Ла Моя. — А когато го направиш, ще ти отвърна грубо. Да знаеш.
— Е, сега знам.
— Яхтклубът при Палисейдс. След един час.
— Ще бъда там — потвърди Болд.
Болд започна да разпитва полицаите, които с неохота отговаряха на въпросите му и не желаеха да му съдействат. Повдигаше му се от тяхната неотзивчивост. Но след обаждането на Ла Моя вършеше работата без особено желание. Искаше му се този час да мине неусетно, ала времето се влачеше със скоростта на гол охлюв през разорана нива. Когато най-после се свърза с Хеймън и му докладва, че не е успял да научи нищо от разпита, се чувстваше така, сякаш цялата нощ беше минала напразно.
Вече се беше настанил в колата си, когато клетъчният му телефон отново иззвъня.