— О, страхотно! — Ла Моя изсумтя, поклати глава и погледна Болд, като се мъчеше да отгатне какво мисли той. После неуверено попита: — Смяташ ли, че е вярно?
Болд предпочете да замълчи. Това беше единственият начин да убеди твърдоглавия си сержант. Въпреки че му се искаше да приведе още доводи в подкрепа на думите си, той предпочете да се върне към причината, заради която Ла Моя беше поискал да се срещнат.
— Шок и Филип са от Нравствения отдел. Защо ще следят човек като Чапмън?
— Нима? — попита Ла Моя. — От Нравствения? Ти си от „Убийства“, сержант, а с какво се занимаваш сега?
— Едно ченге да следи друго? Какво, да не са им възложили вътрешно разследване?
Също като ченгетата от „Взломни кражби“, и тези от „Вътрешни разследвания“ бяха повалени от грипа. Не беше невъзможно, колкото и малко вероятно да изглеждаше. „Вътрешни разследвания“ бяха затворено общество — всички се страхуваха от работата им. Но беше съвсем естествено техните разследвания да продължат въпреки грипа. Болд се замисли над тази възможност.
— Трябва да разберем кого е търсил Чапмън.
— Още първия ден на грипа Мария се захвана с нещо, сержант — с явно нежелание каза Ла Моя. — Не искаше да говори за него, а ние си говорехме за всичко. Ядосах се, отчасти защото не искаше да ми каже, отчасти защото не желаеше да се присъедини към грипозните. В края на краищата, сержант, тя ми отряза квитанцията. Следващия път, когато я видях, лежеше в болницата, завързана за онова легло.
— „Вътрешни разследвания“? — попита Болд.
— Това би могло да обясни защо не искаше да ми каже нищо — предположи Ла Моя.
Според разпоредбите работата на бригадата беше строго поверителна. Обяснението задоволи Болд.
— Искам да се позанимая с Чапмън — добави Ла Моя. — Ти поговори с Мария. Ако разбере, че и аз имам пръст в тази работа, пак ще се ядоса. Мексиканци и избухливост, сержант! Огън, плява и топъл вятър!
— Хващай се за телефона.
— Ще си помисля.
— Още веднъж благодаря, че се обади — повтори Болд. — Щях да пропусна огледа на местопрестъплението.
— За какво говориш, сержант?
— За обаждането. Нали ти ми съобщи за нападението?
— Не, аз ти се обадих единствено от бара — каза Ла Моя.
— А преди това?
— Не съм бил аз — поклати глава Ла Моя.
Болд усети как стомахът му се сви. Кой беше искал той да види двамата пребити полицейски служители? И още по-важно: защо? За да може да помогне при разследването, или като предупреждение, че и него можеше да го сполети същата участ?
Двадесета глава
Болд се обади по клетъчния телефон на Фил Шосвиц у дома му. Бившият шеф на Болд имаше такива връзки в Управлението, каквито бяха връзките на Джон ла Моя в частния сектор. Ла Моя можеше да се сдобие с всякаква и цялата необходима информация за даден заподозрян или свидетел, било то финансова, данъчна, застрахователна или медицинска. Той разполагаше с „дълбоки гърла“ — източници в организации и компании — които биха могли да накарат правителствените агенти да се изчервят от срам. Шосвиц си беше създал подобни връзки в Управлението, които по ирония на съдбата в по-голямата си част се дължаха на дългогодишната му работа в служба на Организацията. Той имаше начини да провери кога един слух почива на твърди факти. Шосвиц беше запознат с всички клюки в гаража на Управлението, както и с графика на светските ангажименти на началника — точно това, от което Болд се нуждаеше.
Шосвиц веднага позна гласа на Болд.
— Очаквах, че вече си започнал да въртиш телефони.
— Задвижил съм нещата. Знаеш ли нещо за състоянието на Шок и Филип?
— Чух, че и двамата ще отърват кожата, макар че Шок може да остане сляп с едното око. Десетина дни Филип няма да може да върже две думи на кръст, но ще се върне на работа. — Шосвиц вече разполагаше с пълни медицински данни за двамата и разбираше, че Болд първо иска да узнае това.
— Искам да разбера — предпазливо каза Болд — дали са им възложили вътрешно разследване в резултат на грипа. Подхвърлиха ми, че може да са следили един от колегите в онзи бар.
— Мога да поразпитам, но никой няма да потвърди информацията, Лу. Особено пък ако наистина става дума за вътрешно разследване.
— Точно липсата на потвърждение ще ни каже това, което искаме да узнаем.
— Не е задължително.