— Джон…
— … което значи, че съм чул обяснението, сержант. Схващаш ли? Чул съм коментаторът да обяснява причината за спирането в бокса. Което значи, че Чък Пендъграс и неговата тайфа или са млъкнали, или са се омели, или са отишли едновременно да пикаят, което на практика е невъзможно, защото в мъжкия кенеф има само един писоар и едно гърне, а тези, дето викаха и се горещяха, бяха най-малко трима-четирима. Имам чувството, че Пендъграс се чупи веднага щом Чапмън влезе в бара — повтори той. — А искам да ти кажа, че той и дружките му само няколко минути преди това нямаха никакво намерение да си тръгват.
— Когато влезе Чапмън или когато се появиха Шок и Филип? — попита Болд.
— Тук вече ме хвана натясно. Може би след около минута.
— Но Чапмън не е говорил с Пендъграс?
— Не мога да ти кажа. Може би Пендъграс е млъкнал, когато е видял Чапмън, също както и на мен ми се наби в очите. Появата на Чапмън изненада доста хора, сержант.
— И кога си е тръгнал Пендъграс?
— Нямам представа.
— Може би са успели да поговорят — предположи Болд. — Или пък са установили визуален контакт.
— Но ние изобщо не сме сигурни, че Чапмън е дошъл да търси Пендъграс — напомни му Ла Моя.
— Не сме — съгласи се Болд. — Но можем да го попитаме.
— Да, можем — отговори Ла Моя, като си взе якето от облегалката на стола.
— Чък нямаше ли момче на десетина години?
— Танер — отговори както винаги добре осведоменият Ла Моя. — Защо се интересуваш?
— А, нищо — отговори Болд, но си помисли, че десет години беше съвсем подходяща възраст за участие в Малката лига и алуминиеви бейзболни бухалки.
Преди Ла Моя да почука на врата на сивата къща, той каза на Болд:
— Никак не ми харесва тази работа. Ченге срещу ченге. Дори не ми се иска да мисля за това, още по-малко пък да се окаже вярно.
— Не сме сигурни, че става дума за такова нещо — отговори Болд. — При Санчес може да е било взломна кражба, която се е изродила в побой. Възможно е нейният случай да няма нищо общо с Шок и Филип. Вероятно между тях няма никаква връзка.
— Тогава какво, по дяволите, правим тук, сержант?
— Ще ти кажа какво… Скуката може да подтикне хората към какви ли не странни неща.
Ла Моя подръпна ръкава на якето си от еленова кожа.
— Гаден дъжд.
— От колко време ти разправям, че това яке не е за Сиатъл.
— Нали от еленова кожа правят гюдерии, сержант. Дъждът не му пречи.
— Но якето все пак пропуска — забеляза Болд.
— Е, не може хем вълкът да е сит, хем агнето цяло.
Вратата отвори самият Пендъграс. Лицето му беше обрасло с тридневна брада, която беше започнала да се заплита. Косата му беше мокра, а очите зачервени.
— Хич не ми трябвате! — Той се отдръпна с намерение да затръшне вратата под носа им.
Ла Моя пъхна върха на каубойския си ботуш в процепа.
— Виждал съм, че така правят по филмите — каза той и се ухили на Пендъграс с усмивка, достойна за реклама на „Пепсодент“.
— Двама детективи са били пребити тази вечер — каза Болд.
— Ами?
— Помислихме си, че ще искаш да ни кажеш какво ти е известно — добави Ла Моя. — Защо не ни поканиш вътре?
— Тц. — Пендъграс изгледа сержанта. — Ти откога се върна на работа?
— Откакто натовариха Шок и Филип на линейка — отговори Ла Моя. — Да си чувал някога за лоялност към значката?