Двадесет и втора глава
На излизане от колата Антъни Бръмуел зърна отражението си в страничното огледало, докато електронният механизъм затваряше вратата на гаража. Работата до късно вечер не му се отразяваше добре и той изглеждаше изтощен. Влезе в малката кухня на дома си, остави куфарчето си на един от столовете и се насочи право към хладилника, за да си взема кутийка бира „Куърс Лайт“. После измъкна бурканче печени фъстъци, свали жълтата пластмасова капачка и изсипа малко в шепата си. Без да поглежда, протегна ръка към дистанционното управление на телевизора, но не го напипа. Когато се обърна към телевизора, веднага му стана ясно, че дистанционното управление липсваше, защото и самият телевизор го нямаше. И в този момент усети първия пристъп на страх.
Какво, по дяволите, става? — зачуди се той, докато се опитваше да си припомни нещо, което би обяснило липсата му. Бръмуел остави кутийката с бира на плота, фъстъците се посипаха като камъчета по пода и сърцето му бясно заби. Откраднали са телевизора, осъзна той. Може би в къщата все още имаше някой? Обзе го паника.
Той вдигна слушалката на стенния телефон. Нямаше сигнал.
— Ало?
Сигурно някоя от останалите слушалки беше отворена. В къщата имаше още два телефона — един в дневната и един в спалнята.
Понечи да напусне къщата и едва сега забеляза, че кутията на алармената система беше разбита.
Ужасен, Бръмуел се завтече обратно към гаража и влетя в колата. Тук се чувстваше в безопасност. Той заключи вратите, отвори вратата на гаража с дистанционното управление и потегли на заден ход, като откърти едно от страничните огледала. После протегна ръка към телефона в колата и натисна трите цифри на номера, който досега не беше набирал: 911.
Двадесет и трета глава
Поредната взломна кражба. Болд се обади на местопрестъплението — домът на Бръмуел — по клетъчния телефон и пое натам с превишена скорост — нещо, което не му се беше случвало досега. Фил Шосвиц се беше свързал с него, докато пътуваше към Джеймърсънови за закуска. Разследването беше поверено на неговия отдел „Взломни кражби“ в небивалия хаос, настъпил сутринта, когато деветстотин от хиляда и стоте „заболели“ от Синия грип полицейски служители „неочаквано“ се бяха върнали на работа. Фоайето на Обществена безопасност беше задръстено от представители на медиите и приличаше на зоологическа градина.
Потърпевшият — собственикът на къщата — очакваше тяхното пристигане. Радиото непрекъснато повтаряше „водещата новина“ за неуспеха на стачката заради твърдата позиция на новия началник. Носеха се какви ли не слухове и клюки.
Без да пита дали домът на жертвата има гараж, Болд нареди веднага да му намерят дистанционното управление на вратата.
Хората от отдела все още не бяха пристигнали. На зазоряване беше преваляло, после беше пекнало слънце, а сега отново валеше — времето, също като Болд, не можеше да реши какво да прави. Тъй като нямаше нападение, отначало не бяха възложили разследването на детектив. Това, че бяха уведомили Шосвиц, се дължеше единствено на зоркия поглед на някой от дежурните служители в диспечерския отдел. По време на грипа броят на взломните кражби се беше увеличил рекордно, в резултат на което те правеха все по-малко впечатление на дежурните и нямаше да бъде никак чудно, ако изобщо бяха пропуснали да докладват за Антъни Бръмуел.
Болд нарочно препречи късата алея с кавалиъра. Отново беше пекнало слънце. Надяваше се то да се задържи. Не искаше техниците от Научнотехническия отдел да паркират микробуса си на алеята, както бяха направили на местопрестъплението в къщата на Санчес. Опазването на едно местопрестъпление представляваше едва ли не свещена задача за всеки детектив.
— Собственикът е в колата — каза патрулният полицай, — ако искате да…
— По-късно — прекъсна го Болд, като пое дистанционното управление от мъжа. — Искам да вземете показанията му, полицай… Малъри. Не го прекъсвайте. Просто го оставете да говори. Разполагате с десетина минути.
— Да, сър.
— Ако се появят репортери, дръжте ги настрана от него. Разбрахте ли?