Болд й беше дал едната половина от факса. И двамата претърсваха списъка за телефонните номера на деветте жертви на взломни кражби. Искаше му се да й каже, че изглежда страхотно. Но държеше устата си затворена, а очите — вперени във факса.
— А тази анкета? Остана ли ти време да я прегледаш? Приблизителни доходи. Стойност на жилището. Движимо имущество. Брой на компютрите, притежавани от семейството. Брой на плейърите за компактдискове, брой на видеокасетофоните. Ако всички тези дребни демографски подробности, към които застрахователните компании проявяват неутолим апетит, попаднат в ръцете на някой злонамерен човек… — Тя вдигна глава.
Болд се почувства така, сякаш го лъхна топъл вятър.
— Слушаш ли?
— Апетит за данни — повтори той. В момента изпитваше апетит за други неща. Но се опита да го потисне.
— А момчетата в другия край на стаята правят резервации за пътувания. Не можеш да обереш домовете им, докато отсъстват от града — това ще ни отведе право при теб — но можеш да разузнаеш, да си подготвиш план. Да обереш един или два, но достатъчно далеч един от друг, за да не успеем да установим връзката.
— Открих един! — заяви той малко по-силно от необходимото, като привлече вниманието на вечерящите на съседната маса посетители. — Тук е записано, че на Брукс-Гилман се е обадил затворник номер четиридесет и две.
— Номер четиридесет и две — повтори Дафни, като прокара пръст надолу по колоната, където беше записано кой затворник от програмата за частна търговия се е обадил по телефона. — Бръмуел! — възкликна развълнувано тя, като откри още един познат телефонен номер. — И на Бръмуел се е обадил номер четиридесет и две.
Дафни цялата грейваше, когато беше развълнувана. Тя беше един от онези хора, които излъчваха електричество, осезаема, физическа, чувствена енергия, която сега заискри през масата и зарази Болд. Той усети как тази енергия бурно се вля в тялото му, макар че не му хареса къде точно спря и го засегна най-силно. Болд се размърда на стола, облекчен, че към масата им приближаваше сервитьор. И двамата оставиха страниците на факса.
Изядоха салатите си бавно и в мълчание. Болд усети, че няма желание да дочака основното блюдо. Искаше отново да се заеме с факса. Улови погледа на Дафни и прочете мислите й.
— Нямам нищо против да се позабавляваме — каза той, като се опитваше думите му да прозвучат убедително. — В това няма нищо лошо.
— Нищо лошо — повтори тя, макар и не съвсем убедена.
Измина цяла минута, преди той отново да проговори:
— Дори когато и двамата…
— Да?
— … мълчим, ми е много приятно.
— Да.
— Чувствам се чудесно… Дори прекрасно.
Сервитьорът прибра салатите и поднесе предястието в чинии, покрити с капаци. Когато едновременно ги повдигнаха, във въздуха се разнесе аромат на розмарин и чесън.
— Приятно ми е, това е всичко — каза той, когато отново останаха сами.
— Не е всичко и ти го знаеш — отговори тя.
— Не, може би не — съгласи се той.
— Минахме вече през това, Лу. И имахме много възможности да го повторим, но не го направихме, което е хубаво, мисля.
— Мислиш или знаеш?
— Нейната болест… Ракът… тя още по-силно ви сближи.
— Да, така е — съгласи се той.
— То е като да извлечеш максимална полза от една неприятна ситуация. Вие двамата направихте точно това. Наистина е възхитително.
— Благодаря ти — искрено заяви той. — Все пак това не означава, че съм престанал да те харесвам.
Дафни се пресегна през масата и стисна ръката му в дланите си.
— Знам. Това важи и за мен.
Те се спогледаха усмихнати.
— За оператор номер четиридесет и две от програмата за частна търговия! — Той вдигна чашата си с вода. — Бих казал, че вече имаме заподозрян.
— Аз бих казала, че най-добре ще е да проверим целия списък тази вечер. Ако успеем да установим връзка между господин Четиридесет и две и още някои от жертвите, ще разполагаме с неопровержими доказателства.
— Съгласен съм.
— В моята стая? Или в твоята?
— В твоята, тя е по-голяма — отговори Болд.
Тя дръпна стола си назад, извини се, без да го погледне и пое бързо през ресторанта с типичната за нея грациозна походка.