Когато се върна, той усети, че не желае да остане на масата.
— Какво ще кажеш за един танц преди десерта? — попита тя.
В бара свиреше джаз трио. Болд се беше опитал да се абстрахира от музиката, защото тя можеше така да го погълне, че да обсеби цялото му внимание. Същото можеше да направи и един танц. Искаше му се да каже, че идеята не му харесва.
Дафни добави, че е помолила да впишат вечерята в сметката за стаята й, като му пресече всякакъв път за отстъпление.
— Защо не? — каза Болд, въпреки че никак не беше убеден в това.
Грешка. Болд го разбра в момента, когато леко я прегърна и усети топлата трапчинка на гърба й в широката си длан. В такива моменти се издаваха тайни. Падаха кралства. Дафни, с обувките си на високи токове, беше висока почти колкото него. Тя се притисна по-близо и гърдите им се допряха.
— Добре ли е така? — попита Дафни и дъхът й опари врата му.
Страхотно — каза той, удивен от усещането.
— Знаеш ли какво си мисля? — произнесе тя, този път с дрезгав шепот, от който го побиха тръпки. Ударите на сърцата им се разминаваха. Тя нежно постави ръка на рамото му и сама си отговори: — Мисля си, че това е твърде опасно.
— Аз също — призна той, без да я пуска.
— Песента свърши.
Наистина беше свършила. Без да разбере. Само тази песен, или бяха останали на дансинга по-дълго? Той я хвана за ръката и я поведе.
Поеха заедно по дългия коридор със стаи от двете страни. Тя отвори вратата с електронния ключ и Болд се сети за охраната на затвора. Дафни я натисна с рамо и тя се отвори.
— Всичко е наред, нали?
— Да — отговори той, без да се възползва от възможността за отстъпление. Страниците на факса издуваха джоба на сакото му.
Тя протегна ръка, погали го леко по бузата, после игриво го хвана за вратовръзката и каза:
— В моята стая, момко.
Но думите й се загубиха в по-скоро импулсивната, отколкото съзнателна целувка на Болд. Целуна я по устните, не по бузата. Направо там, насред коридора, както го беше хванала за вратовръзката. Кратка, но изпълнена със страст.
Целувката я смая, но тя не се отдръпна. Придърпа го през вратата за вратовръзката, обърна се и щом той се озова вътре, тя пламенно отговори на целувката му. Целунаха се продължително и жадно, сякаш цяла вечност бяха чакали този миг.
Пръстите му започнаха да разкопчават малките копчета на блузата й, коприната се свлече и оголи гърдите й, докато той развързваше вратовръзката си. Някъде наблизо прогърмя кола и двамата инстинктивно застинаха, а после, като се спогледаха, и двамата с раздърпани дрехи, единият от тях започна да се смее, а другият го последва, докато смехът им започна да кънти из стаята. През това време, изчервена като малко момиче, Дафни закопча блузата си.
— Може би е по-добре да прегледаме факса утре сутринта — нервно предложи тя.
— Аз… — Болд се чувстваше неловко. Опустошен.
— Не казвай нищо — помоли го тя, като допря топлия си пръст до устните му и го задържа там. Ризата му беше полуразкопчана, а вратовръзката висеше от яката му.
Двадесет и осма глава
Изправителното заведение на Джеферсън Каунти изглеждаше сякаш от друг свят. Разположен сред шубраците на високопланинската пустиня, обширният пясъчножълт комплекс беше заобиколен от сребристи вълни остра като бръснач тел. През целия път насам и двамата мълчаха.
Дафни въртеше между дланите си чашка от кафе, сякаш за да ги стопли. Навън, зад прозорците на охладеното от климатика купе, температурата беше двадесет и шест градуса. Характерният син цвят на небето можеше да се види само в планините.
Самият Болд се чувстваше малко потиснат. Трудно му беше да се съсредоточи върху разследването, което беше целта на пътуването им. И това въпреки факта, че преди да си легне беше успял да установи, че затворник четиридесет и две се е обаждал по телефона на още четири от жертвите на взломни кражби. Сега двамата с Дафни се канеха да си поговорят с номер четиридесет и две.
Болд зави наляво по дълъг, застлан с чакъл път, който водеше към трептящото на слънчевата светлина заведение. Зад наетата кола се вдигна облак от прах, който се разрасна и почти скри слънцето.
— Слушай, Дафи — каза той, — доста време мислих за тази целувка. След като вече приключихме с нея, можем да издържим още пет-шест години.
— Няма обидени, няма засегнати?
— Не искам да ми се сърдиш.
— Така ли си мислиш? — попита тя. — Знаеш ли, въпреки че си толкова добър детектив, понякога нищичко не разбираш.