— Губите си времето — каза Флек, сякаш изстреля думите през масата. Той посочи към Дафни. — Гледката ми харесва, но мога да мина и без тези глупости. Представа нямам за какво говорите.
Това, което Дафни беше прочела за него в досието му, не се връзваше с мъжа, който седеше на онзи стол и психологът в нея веднага застана нащрек. Флек се криеше зад маската на затворник. Защо?
— Разполагаме със списъците на телефонните обаждания — възрази Болд. — Те са записани на компютър. Обажданията от телефонните автомати на онзи клетъчен телефон — и с тях разполагаме. Да не би да си по-глупав, отколкото изглеждаш, или греша, а?
— Имам си служебен адвокат, който ме представлява — каза той. — Всички въпроси трябва да минат през нея.
— Знаеш ли — каза Дафни, като го погледна в очите, — на такова място човек губи способност да разсъждава в дълбочина. Започва да мисли като всички останали. А тези „всички останали“, за които говоря, не са точно цвета на обществото, разбираш ли? Те са неудачници. Започваш да мислиш като неудачник. Не се превръщай в неудачник, Ансел — каза тя, като използва името, което той предпочиташе. — Говорим за добавяне на още двадесет години към сегашната ти присъда. Ще станеш на четиридесет и девет, преди да получиш право на предсрочно освобождаване.
Ноздрите на Флек се разшириха и очите му овлажняха.
— Всички въпроси трябва да минат през служебния ми адвокат — повтори той.
— Нищо не печелиш с тази неотстъпчива позиция — опита се да го убеди Дафни.
Флек поклати глава.
— Защо правиш всичко възможно, за да добавят още двадесет години към присъдата ти? — попита Болд. — Просто отговаряш на десетина въпроса и може би ще си тръгнем, сякаш нищо не се е случило. Не може да си чак толкова глупав.
— Ще чакаме адвоката ми.
Болд стана от стола. Дафни последва примера му.
— Грешен отговор — каза Болд.
Но събитията в следващите няколко часа се развиха по начин, който той изобщо не беше очаквал.
Двадесет и девета глава
Официалното оплакване, което Болд подаде в Колорадското управление за изправителни заведения, очевидно засегна оголен нерв. То се превърна в център на вниманието в новинарските емисии, като политиците побързаха да се разграничат от одобрената от щата рекламна кампания за набиране на клиенти по телефона, в която участваха затворници. По всичко личеше, че кандидатите за предстоящите тази година избори просто търсят възможност за пореден път да привлекат вниманието на обществеността към себе си. Как иначе краткият доклад на Болд би могъл да прерасне в подхранвана от медиите параноя? Информацията несъмнено беше изтекла от някой чиновник минути след подаването на оплакването. Тя се беше разпространила из медиите, а последвалият им гневен изблик беше добил гигантски размери, когато към него се прибавиха скритите мотиви на политиците, които се опитваха да бъдат преизбрани.
Когато по обяд Болд и Дафни се върнаха в хотела, във фоайето вече ги очакваха десетина репортери от пресата и радиото.
Докато се опитваха да се доберат до асансьора, двамата непрекъснато трябваше да повтарят „Без коментар!“.
Когато след половин час слязоха във фоайето, за да платят сметките си и да напуснат хотела, към репортерите се бяха присъединили два телевизионни екипа, трима представители на щатската администрация, помощниците на един сенатор и двама служители от кметството. Хотелът беше поискал и получил съдействие от отделението за борба с масовите безредици към Денвърската полиция и двама от полицаите вече отблъскваха репортерите, за да помогнат на Болд и Дафни да се доберат до рецепцията.
Въпросите, които репортерите задаваха на висок глас, бяха едни и същи: „Вярно ли е, че затворници от изправителното заведение на Итъридж в Джеферсън Каунти са участвали в рекламна кампания за набиране на клиенти по телефона?“, „Известно ли ви е кой е дал разрешение за подобна кампания?“, „Знаете ли дали губернаторът е коментирал случая?“, „Вярно ли е, че затворниците са извършвали престъпления от частното изправително заведение?“.
На Болд му стана забавно, че вместо тях, на тези въпроси отговаряха различните политици и техните сътрудници. Фактите около програмата за частна търговия в Итъридж постепенно започнаха да излизат на бял свят. Според един от помощниците на сенатора програмата била одобрена от шепа политици и не е била разгласена през изминалите месеци под предлог, че е изпитателна. В този смисъл на електората е било заявено, че както окръгът, така и щатът получават като комисионна значителни постъпления от нея — без, разбира се, да става дума, че определени влиятелни политици са били щедро облагодетелствани, а в касите им за предизборната кампания са постъпили тлъсти суми преди съответната подкомисия да одобри програмата с гласуване при закрити врати.