Оплакването на Болд пред щатското Министерство на правосъдието разпали страстите за доста месеци напред и в края на краищата щеше да сложи край на политическата кариера на мнозина от присъстващите във фоайето на хотела.
— Вярно ли е, че тази програма е била одобрена под предлог, че е част от реформата в затворите? — извика един репортер.
— Каква е ролята на Дейвид Ансел Флек във вашето разследване? — подвикна добре осведомена жена от тълпата.
Болд и Дафни се спогледаха. Как беше изтекло това?
— И какво общо има командировката ви тук, в Денвър, с текущото разследване на трагичното нападение на служителката Мария Санчес?
Дафни го сграбчи за ръката и го спря.
— Трябва да се справим с този проблем. Трябва да отклоним вниманието им. Ако вестта за разследването на Флек стигне до Сиатъл, ще загубим предимството на изненадата пред вероятния му съучастник.
— Съгласен съм! — каза Болд.
Той предполагаше, че репортерката е потърсила имената им в архива на „Таймс“ в Интернет и по такъв начин е разбрала за участието им в разследването на нападението над Санчес. А някой от надзирателите или помощниците на началника на затвора й беше дал името на Флек.
Дафни заговори високо и тълпата за пръв път утихна.
— Дами и господа! Моля ви! Благодаря! Лейтенант Болд и аз работим в Сиатълското Полицейско Управление и разследваме поредица от взломни кражби. — Тя погледна репортерката в очите, за да я накара да разбере по-добре предстоящото изявление. — Пристигнахме в Денвър, за да проследим няколко вероятни улики, които могат да имат или да нямат връзка със заведението на Итъридж в Джеферсън Каунти. Говорихме с доста хора в заведението, но към никой от тях не са предявени обвинения в престъпление. Искам изрично да подчертая това: до днес на нито един човек в Колорадо не са предявени обвинения по което и да е от престъпленията, свързани с нашето разследване. Целта на командировката ни беше, и продължава да бъде, събиране на информация и нищо повече. Сега лейтенантът и аз се връщаме в Сиатъл, за да продължим работата си с помощта на сведенията, които получихме тук. Всички предстоящи обвинения, свързани с разследването ни, ще бъдат своевременно съобщени на пресата. Работим в тясна връзка с Колорадското управление за изправителни заведения и щатското Министерство на правосъдието. Това е всичко, което имаме за вас в настоящия момент. Благодаря.
Болд и Дафни излязоха от фоайето, следвайки двамата полицаи. Някакъв репортер дръпна пътническата чанта на Болд и той го отблъсна с лакът. Очите му бяха заслепени от светкавицата на фотоапарат. Когато с мъка успяха да излязат навън, вместо в наетата кола се озоваха в очакващата ги лимузина с емблемата на хотела. След миг вече пътуваха към летището.
Когато не се обаждаха по клетъчните си телефони, апаратите и на двамата звъняха. На десетата минута от пътуването им радио ABC вече беше разтръбило новината из цялата страна, което означаваше, че на летището в Денвър щяха да ги очакват още повече репортери. След лимузината неотлъчно се движеха две коли и микробус на една от местните телевизии. Когато се изравниха с тях, репортерите се надвесиха навън и започнаха да им викат някой от тях да отвори прозореца и да отговори на въпросите им. Клетъчният телефон на лимузината иззвъня. Обаждаха се от микробуса на телевизията, който се намираше зад тях. Шофьорът затвори.
В този момент иззвъня клетъчният телефон на Болд.
— Лейтенант Болд? — попита мъжки глас.
— На телефона — отговори Болд.
— Джон Рагмън, Колорадско управление за изправителни заведения. Говорихме днес следобед.
— Да.
— Попаднах на нещо тук, което исках да споделя с вас. Става дума за… затворника, когото сте разпитвали в Итъридж.
— Слушам.
— Ако потърсите фамилията на този човек в нашата система, ще получите повече от един резултат. Разбирате ли?
— Да, мисля, че разбирам.
— Чувам, че говорите от клетъчен телефон. Цифров ли е?
— Не.
— В такъв случай, може би не трябва да казвам нищо повече. Репортерите често прослушват аналоговите честоти.