— Записах искането — необичайно развеселен заяви той.
Ла Моя разбра подтекста. Нямаше никаква надежда да му изпратят необозначени коли и детективи в цивилни дрехи. Трябваше да се оправя сам.
Бензиностанцията „Куик Стоп“ гъмжеше от клиенти. Някои бяха спрели при бензиновите колонки, други паркираха и влизаха в магазина, за да си купят сода, пакетче пържени картофи или кутия мляко. Но според наблюденията му всички клиенти пристигаха и си тръгваха с автомобили. Не забеляза велосипедисти, нито пешеходци. Последният факт го накара да огледа отново гърба на едрия мъж, който вече се намираше на половин пресечка от бензиностанцията и продължаваше да се отдалечава. Беше облечен с дълго кожено яке, сини джинси и високи маратонки. Издайническият знак, който накара кръвта на Ла Моя да закипи, нямаше нищо общо с дрехите, а с това, че мъжът не носеше нищо в ръка. Нито хартиена, нито найлонова торбичка. Дори бутилка сода. Възможно беше мъжът да си е купил пакет цигари или нещо достатъчно дребно, което да се побере в джобовете му — не беше престъпление човек да си тръгне пеш от бензиностанцията — но сержантът си спомни това, което беше прочел в материалите по случая — предполагаше се, че крадецът постоянно следи полицейските честоти, вероятно с портативен скенер, а в бързината Ла Моя, без да се замисли беше наредил на патрулните коли да се изнесат от района на „Куик Стоп“ по радиостанцията, като им беше съобщил местонахождението й. Но въпросът, който не даваше мира на Ла Моя, беше: откъде беше дошъл този тип? През последните няколко минути сержантът не беше видял нито един човек да пристига пеш.
Съмненията му се основаваха и на още един факт — според данните в полицейското му досие Брайс Абът Флек беше висок метър и осемдесет и три и тежеше деветдесет килограма. Това описание доста точно отговаряше на мъжа, който вече се намираше на почти цяла пресечка разстояние от бензиностанцията.
Ла Моя трябваше да остави някой да наблюдава синия микробус, докато той проследяваше пеш неговия предполагаем собственик, но не искаше да използва полицейската радиостанция в колата, за да разпореди това. Истинският Флек, независимо дали той беше онзи пешеходец или не, можеше да подслушва, докато вървеше между колите на бензиностанцията и да обмисля как да постъпи в така създалата се ситуация.
Като разбра, че се налага да рискува, Ла Моя грабна слушалката на радиостанцията и съобщи на дежурния, че превключва на една от четирите защитени срещу подслушване честоти, използвани от Управлението. Незаконно пренастроените скенери не можеха да прехващат тези цифрово защитени честоти. Поиска от диспечера да изпрати някой полицай от намиращите се наблизо патрулни коли, за да наблюдава синия микробус и да докладва за всяка промяна в обстановката. Ла Моя съобщи името на напречната улица зад „Куик Стоп“ — пресечката, към която се беше запътил пешеходецът със сините джинси — и нареди две патрулни коли да се разположат като подкрепление в края й.
Когато неговият заподозрян стигна до кръстовището и зави надясно, Ла Моя беше успял да намали разстоянието между тях на половин пресечка. След няколко седмици бездействие сержантът се чувстваше бодър, освежен, готов за предстоящата схватка. Той обичаше работата си. Нищо не можеше да се сравни с удоволствието да притиснеш някой негодник с лице към стената, да щракнеш белезниците на китките му и да освободиш улиците от присъствието на поредния боклук, като го извадиш от играта. Дългът го зовеше. Очакването го изпълваше с радостна възбуда.
Първият удар дойде отзад — невероятно силен, неочакван и съкрушителен. Удар с отворена длан в основата на черепа, нанесен с такава жестокост, че брадичката му насини гърдите и разкъса цяла поредица мускули на тила му.
Ла Моя чу как пистолетът му изтрака на тротоара — приглушен удар на метал върху цимент, и остана да лежи там напълно безполезен. От удара по главата мускулите на раменете му изтръпнаха, гърбът му се схвана и ръцете му натежаха като торби с пясък. Той се опита да се обърне и да отвърне на удара, но ръцете му висяха край тялото, полюлявайки се като крайници на горила. Мъжът го притисна, блъсна два пъти лицето му в тухлената стена, а после обсипа гърба му с поредица от удари, нанесени от височината на хълбоците. Мъжът удряше свирепо, искаше да нанесе колкото може по-големи поражения, да обезвреди бързо Ла Моя, чиято плът и кости се явяваха единствената преграда между юмруците му и тухлената стена. Коляното на нападателя се заби в опашната кост на сержанта, петата му се стовари върху пръстите на крака му и Ла Моя се свлече на тротоара, окървавен и с изпотрошени кости, купчина от безчувствени нервни окончания, с изгарящи от болка дробове и омекнали крака.