— Очевидно може да движи очите си до известна степен — отново каза Болд.
Дафни кимна сериозно и Болд отвори вратата.
— Случаят е твой — напомни й той. — Ти водиш.
Когато мина край него, тя прошепна:
— Знам.
Запотена пластмасова тръбичка, вкарана в хирургически срез в основата на гърлото, подаваше кислород на Мария Санчес. Горната част на тялото й беше обездвижена с бяла пластмасова шина, прикрепена към рамката на леглото. Тръбичките бяха твърде много, за да ги преброи. Съвременна Медуза. Примигващи лампички и проблясващи зелени цифри в черни квадратчета върху подвижна стойка от неръждаема стомана. Торбичка с течности за интравенозно преливане. Кап, кап, кап. Синя пластмасова щипка върху показалеца, отчитаща пулса и измерваща съдържанието на кислород в кръвта й. Ярък блясък от луминесцентна лампа. Приглушено бръмчене на апарати и неестествено равномерен ритъм на управляваното й с компютър дишане.
Гърлото на Болд се сви. Сякаш някаква гигантска ръка стисна гърдите му. Някога и Лиз беше лежала в подобно легло. Той знаеше какво могат да направят с човек тук. Беше видял как изнасят с носилка жената, която лежеше в една стая с Лиз. Никога повече не я върнаха. Мисълта за Лиз му напомни за все по-растящата му тревога от заплахите по телефона. Не му харесваше развоя, който грипът беше взел. Искаше колкото се може по-бързо да се махне от тази стая.
Кървясалите очи на Мария Санчес се виждаха през полуспуснатите й клепачи и Болд долови леко движение в тях, когато тя проследи влизането им в стаята. Спомни си как Мария седеше на дивана с децата. Изправена. Засмяна. С „Приспивна луна“ в скута. Представи си я как прегръща децата му. Но най-добре си спомняше онзи неин смях. Времето, което беше прекарала с децата му, й беше помогнало да преодолее скръбта — в неговата къща тя отново се беше научила да се смее. Да живее. А сега това!
— Полицай Мария Санчес — започна внимателно Дафни, когато забеляза, че Болд се развълнува. — Аз съм Дафни Матюс, психологът на Управлението. Познаваш лейтенант Болд от „Убийства“.
— Тя води разследването на нападението над теб — успя да изрече Болд. — В случая аз играя Уотсън.
Искаше да вмъкне доза хумор в разговора. Но не успя. Отново си даде сметка колко много часове беше прекарал в болници напоследък. Трябва да има някакви квоти, помисли си той. Предчувстваше болка и страдания в това легло. Време. Очакване. Цели осемнадесет месеца, по време на лечението от рак, семейството му беше страдало. И сега все още чакаха със скрита надежда, че състоянието на Лиз ще продължи да се подобрява. Санчес щеше да изпита всичко това на гърба си.
— Много съжалявам, че се намираш в това състояние, Мария. — Гласът му секна от вълнение.
— Не мисля, че си даваме сметка как точно се чувстваш, но ще заловим виновника за това — каза Дафни. — Обясниха ни, че лекарите смятат да приложат някои експериментални хирургически методи и че прогнозите са обнадеждаващи. Бъди силна, Мария. Всички се надяваме, че ще се възстановиш.
— Цялото Управление — каза Болд и след кратка пауза добави: — По-точно това, което е останало от него.
Пациентката примигна веднъж. Отначало им се стори, че беше неволно, нищо повече. Но привлече вниманието им.
— Досега бяхме на местопрестъплението… в твоята къща, Мария. — Болд внимателно подбираше думите си. — Изглежда си се появила там по време на обир. Липсват стереосистемата и поне един телевизор.
— Искаме от теб да потвърдиш колкото се може по-голяма част от това, веднага щом бъдеш в състояние да го направиш — добави Дафни.
— В най-добрия случай докладът е непълен — каза Болд. — Когато се пооправиш, заедно ще работим по това, става ли? — Опитът му за положително мислене прозвуча неискрено и се провали. Болд не знаеше как да се държи, затова реши просто да бъде делови. — Разглеждаме случая като взломна кражба първа степен. Просто исках да кажа, че от само себе си се разбира, че няма да протакаме разследването, че грипът няма по никакъв начин да ни забави. Обадиха се на Матюс — тя ще го води — и това е добре. Ще заловим този престъпник и ще го тикнем в затвора. Гарантирам ти.
— Нуждаем се от теб, Мария — опита се да й вдъхне кураж Дафни. — Ще се оправиш.
Още едно примигване. От окото й се отрони сълза, търкулна се по бледата й буза и падна на възглавницата. Когато клепачите й отново се отвориха докрай, тъмните зеници на Санчес се намираха в лявата част на очните й кухини.