— Болд — каза той в слушалката.
Докато слушаше думите на мъжа в другия край на линията, раменете му тежко се отпуснаха. Той наведе глава и толкова силно стисна дясната си ръка в юмрук, че пръстите му побеляха. След това остави слушалката на вилката.
— Лейтенант? — рязко прозвуча гласът на разтревожената Делгато.
Болд се изкашля, за да прочисти гърлото си.
— Ще ни трябва друг план — заяви той. — Друг подход. Нещо…
Най-сетне той вдигна поглед към нея и видът му я порази.
— Лейтенант? — повтори тя, но не толкова уверено.
— Изглежда на затворниците не им е харесала перспективата програмата за частна търговия да бъде закрита. Сигурно са изкарвали добри пари, да не говорим за достъпа до информация, който са имали. Можеш ли да си представиш какви игри са се въртели от онзи затвор?
— Лейтенант, какво, дявол да го вземе, става? — попита тя.
— Обаждането беше от Управлението за изправителни заведения на Джеферсън Каунти. Открили са Дейвид Ансел Флек пребит до смърт в банята. Щели да ни се обадят по-рано, но им трябвало доста време, докато идентифицират трупа.
— Такъв ни бил шибаният късмет — намръщи се Делгато.
— Всичко отиде по дяволите — съгласи се Болд.
Тридесет и пета глава
Самоличността на жената, за която се смяташе, че има връзка с Брайс Абът Флек, беше установена с помощта на нейните отпечатъци от Колорадското бюро. Оказа се, че това е Кортни Самуей. На полицейската снимка, която изпратиха оттам, се виждаше шестнадесетгодишно момиче с бледа кожа, симпатично лице и саморъчно подстригана коса, която й придаваше вид на непокорна палавница.
Полицейският инспектор, който отговаряше за предсрочно освободената Самуей, й беше наредил да се регистрира в Сиатъл, след като надлежно беше изпълнила задълженията си и напуснала изправителната система на Колорадо. И наистина, както се изискваше от нея, при пристигането си Самуей се беше свързала с Вашингтонската щатска комисия за предсрочно освобождаване на затворници, което означаваше, че в огромната компютърна база данни, с която полицията се опитваше да държи под око хилядите непълнолетни престъпници, съществуваше мъничък файл с адреса на наскоро освободеното момиче.
— Напуснала е Колорадо преди два месеца — каза Болд на Боби Гейнис, която седеше до него на предната седалка на чисто новия краун вик.
Въпреки че наближаваше полунощ, движението по улиците на града не беше намаляло. Преди десет години по това време на нощта тук щеше да е истинско мъртвило. Новата кола беше заменила кавалиъра. Очевидно Болд беше получил колата за лоялността си по време на грипа. Началникът на полицията раздаваше награди. Болд, от своя страна, нямаше нищо против. Новата кола беше два пъти по-добра от шевролета и дори имаше дистанционно управление, с което от десет метра се заключваха и отключваха вратите и капака на багажника.
— Полицейската снимка е отпреди две години.
— Тя си е стопроцентово курве — отбеляза Гейнис. — По очите й личи. Възрастта няма значение.
— При пристигането си се е регистрирала при полицейски инспектор за предсрочно освободени затворници — продължи Болд. — Казала, че е дошла тук, защото са й предложили работа.
— Миналия месец е навършила осемнадесет години — каза Гейнис, зачетена в досието й, изпратено от Колорадското бюро за идентифициране на престъпници. — Предложението за работа било в някаква фабрика за рибни консерви. Най-вероятно Флек е подкупил някого, за да й подпише заповедта за назначаване. Адресът не е същият, който получихме от инспектора. Не че има значение. Искаш ли да се хванем на бас за пет долара, че адресът е за заблуда на ченгетата?
— Някога да съм се хващал на бас с теб? — попита Болд, като погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че полицейската радиокола ги следваше както беше по план. — Ще видиш, че адресът й наистина е този — заяви той. — Регистрирала се е в щатската комисия. Това говори, че престоят в затвора не й е харесал и не иска отново да я върнат там. Играла е по правилата, които са й наложили в Колорадо. Адресът й ще излезе верен. Може би все пак трябваше да ти прибера петарката.
— Да, да! — засмя се Гейнис. — В деня, когато се хванеш на бас, Ел Ти, ще те заведа на преглед при някой психиатър.
Тухлената сграда беше построена преди петдесет години, по време, когато този южен район на града беше просперирал от бързо развиващите се тогава дърводобивна промишленост и риболов. Времето се беше оказало безпощадно. Улицата беше затрупана с влажен боклук. Около останките на автомобили, които се крепяха на ръждясалите си главини, бяха разхвърляни парчета счупено стъкло и използвани спринцовки, осеяли околността като угарки от цигари. Районът не предразполагаше към разходки.