— Може би той ще поиска да изпробва оръжието — възрази мъжът.
— При твоята репутация? — подигравателно отвърна Гейнис. — Съмнявам се. Може да го изпробва, може и да не го изпробва. Ако не го направи, може би ще спестим един куршум на бъдещата му жертва.
Тя завърши изречението, вперила поглед в Болд, който почувства как го побиват студени тръпки.
— Ще го пипнем преди изобщо да успее да стреля с това оръжие — каза той.
— Може би — отвърна Гейнис.
Болд се обърна към Уонг и му каза:
— Искаме да изпратим при теб в магазина като помощник един от нашите хора.
Уонг категорично поклати глава и очите му започнаха да се въртят като зарове. Болд трябваше да промени сделката, която беше сключил с Мама Лу и това не му беше приятно.
— А ако не се съгласиш — продължи той, — ще те задържим за неопределено време и ще пратим нашия човек на твое място.
Тридесет и осма глава
Репутацията на Сиатъл като дъждовна гора беше до голяма степен незаслужена. Вярно, по време на дъждовния сезон, от ноември до март, бурите от северния Пасифик редовно връхлитаха града и го оставяха без слънчев лъч понякога в продължение на седмици. Вярно, през пролетта и есента имаше немалко „предимно слънчеви“ дни, които всъщност бяха „предимно дъждовни“, когато падаха гъсти сиви мъгли, разкъсвани от време на време от великолепни слънчеви лъчи, които можеха почти изцяло да изпарят влагата преди следващата вълна от облаци да надвисне над града. Но въпреки неизменните бури и снимки на чадъри и дъждобрани, които даваха по „Уедър чанъл“, никак не бяха редки и великолепните безоблачни дни с лек бриз и температури около тридесетте. От влагата растителността избуяваше, цветята в градините и парковете разцъфваха, улиците ставаха необичайно чисти, а въздухът беше по-свеж отколкото в който и да е друг град в страната.
Болд и Гейнис бяха привели в изпълнение плана си да заловят Флек, когато пристигне да вземе оптичния мерник за карабината. Небето над Интернационалния квартал беше ясно, въздухът прохладен и чист. Над улиците кръжаха чайки, а писъците им отекваха между сградите. Високият, покрит със сняг връх на Маунт Рение се извисяваше невероятно близо, сякаш беше част от декора за някой холивудски филм. Денят беше от онези, в които, както обичаше да казва Лиз, си струваше Болд „да се чупи от работа“.
— Слушаш ли ме, Ел Ти? — попита седналата на предната седалка Гейнис.
— Какво казваш?
Паркирали необозначения микробус на една пресечка от входа на работилницата на Уонг за ремонт на електронна апаратура, Болд и Гейнис бяха вперили погледи в обекта за наблюдение. Тротоарите и автомобилите бяха пълни с азиатци и всеки бял сред тях веднага се открояваше. По тази причина Болд и Гейнис стояха в микробуса и наблюдаваха иззад тъмните стъкла на прозорците. И въпреки че преди грипа в състава на Управлението имаше доста полицаи и детективи от азиатски произход, заради временните отстранявания от работа и уволненията, извършени от новия началник, техният брой беше намалял драстично. По тази причина в момента в екипа на Болд влизаха само детектив Том „Дули“ Куан — който сега се намираше в работилницата — и трима облечени в цивилни дрехи новобранци, предсрочно повишени в патрулни полицаи, които нямаха кой знае какъв опит. Двадесет и няколко годишният чернокож Дани Линкълн, който играеше ролята на куриер, беше коленичил и се мъчеше да оправи веригата на велосипеда си. Виетнамката Джили Ху, жена на средна възраст, стиснала в ръка клетъчен телефон, стоеше пред работилницата и нервно се оглеждаше наляво-надясно, сякаш чакаше всеки момент да пристигне таксито, което беше поръчала. Четвъртият член на екипа, Ръс Лий, американец от китайски произход, седеше в инвалидна количка, метнал върху краката си одеяло, под което криеше пушка помпа, подчинявайки се на основното правило при всяко сражение — не позволявай на противника огнево превъзходство. Ху и Лий трябваше да действат заедно, а Линкълн и Дули самостоятелно.
Четири патрулни коли, във всяка от които имаше по двама полицаи, бяха разположени в периметър от три пресечки, в случай че възникнеше нужда от подкрепления.
— Казах, че е някак си зловещо без обичайните разговори по радиостанцията — обясни Гейнис.
Болд й напомни, че велосипедистът Дани Линкълн — както повечето куриери има портативен радиопредавател със слушалки. За разлика от техните обаче, неговият му осигуряваше директна връзка с дежурните диспечери в Управлението. Джили Ху имаше клетъчен телефон, а Дули — скрит предавател и приемник. Така че разполагаха с достатъчно надеждна система за връзка.