— Къде сте отседнали?
— В Хилтън.
— Чудесно, по-надолу по улицата. Аз съм в Шератон.
Тривейн видя, че кадилакът е снабден с телефон, миниатюрен бар, телевизор и стерео-касетофон в задната част. Марио де Спаданте наистина се беше замогнал.
— Имате страхотна кола.
— Натискаш копчетата и танцуващи момичета се появяват на таблото. Честно да ви кажа, струва ми се доста фрапантна за моя вкус. Наричам я моята кола, но тя всъщност не е. Принадлежи на един братовчед.
— Имате много братовчеди.
— Какво да се прави — голямо семейство. Аз съм само едно момче от Ню Хейвън, което се занимава със строителство и което е успяло в живота! — Де Спаданте се засмя със своя мек, заразителен смях.
— Семейство! Какво пишат за мен! Свети отче! Такива журналисти трябва да пишат сценарии за филми. Не казвам, че няма мафиоти. Те трябва да продават вестници.
— Да, със сигурност. Вие знаете, че аз имам по-малък брат, някъде на вашата възраст. Дори и той идва при мен и казва: „Какво е това, Марио? Вярно ли е?“ „Какво, какво?“, питам аз. — „Ти ме познаваш Ауджи. Познаваш ме от 42 години. Аз трябва да прекарвам 10 часа на ден ангажиран с намаляването на цените, борбата срещу комитети или да се бунтувам за да ми платят навреме?…“ Хъм! Ако аз бях такъв, какъвто те казват, щях да вдигна телефона и да ги изплаша до смърт. Вместо това аз отивам в банката, облечен с фрак върху дебелия си задник и преговарям.
— По този начин изглежда оцелявате.
Марио де Спаданте се засмя още веднъж и невинно, но конспиративно примигна, както и в самолета.
— Точно така, господин Тривейн. Аз оцелявам. Не е лесно, но успявам благодарение на Бога. Вашата фондация има ли бизнес във Вашингтон?
— Не. Тук съм по друг въпрос, просто имам среща с някои хора.
— Това е Вашингтон. Най-великото малко кътче за срещи в Западен Хампшир. И знаете ли какво? Винаги когато някой казва, че има среща с някои хора, това е знак да не питаш по-нататък с кого точно ще се среща.
Андрю Тривейн само се усмихна.
— Все още ли живеете в Кънектикът — попита де Спаданте.
— Да. Извън Гринуич.
— Прекрасна територия. Извършвам проучвателни работи там. Близо до пролива.
— Аз съм точно до пролива. Южният бряг.
— Може би някой ден ще се срещнем. Може би мога да ви продам едно крило от къщата.
— Може да опитате.
Тривейн премина през арката, влезе във фоайето и разгледа различните хора, седнали в меки, леки шезлонги и ниски канапета. Метр д’отелът, облечен в смокинг се приближи към него.
— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?
— Да. Тук имам среща с господин Уебстър, не зная дали е направил резервация.
— О, да. Вие сте господин Тривейн.
— Точно така.
— Господин Уебстър се обади, че ще закъснее няколко минути. Ще ви заведа до масата.
— Благодаря.
Келнерът в смокинг заведе Тривейн до един отдалечен ъгъл на фоайето, който беше очебиен, поради липса на клиента. Уебстър беше поръчал такава маса, а неговото положение му я гарантираше. Тривейн си поръча питие и съзнанието му се зарея в онези дни, когато работеше в Министерството на външните работи.
Това бяха дни, изпълнени с промени, трепет, почти толкова вълнуващи, колкото и ранните години в бизнеса. Преди всичко защото хората вярваха, че той можеше да се прави с поставените му важни задачи. Работата му се състоеше в това да координира търговските решения с няколко източни сателитни държави — като гарантира бизнес-сектор на всяка при най-благоприятни условия, без да застрашава политическия баланс. Не беше трудно. Спомни си, че на първата конференция беше обезоръжил и двете страни, като предложи на Министерството на външните работи на САЩ и неговото комунистическо съответствие да свикат международна пресконференция, където в една стая категорично ще се отхвърля всичко, което иска другата страна, докато в другата бизнесмените ще стигат до споразумение.
Номерът предизвика желаният ефект, смехът беше искрен, а тонът — запазен за бъдещи срещи. Винаги когато преговорите се разгорещяваха, някои игриво изказваха мнение, че противникът им принадлежи към „другата стая“ — с пропагандистите.
Той беше харесвал своите вашингтонски дни. Съществуваше една удовлетвореност, че беше близо до коридорите на истинската власт, че в неговите преценки се вслушват и високопоставени мъже. И те бяха мъже на дълга, равнодушни към собствените си политически пристрастия.
— Господин Тривейн?
— Господин Уебстър? — Тривейн се изправи и се ръкува с помощника на президента. Уебстър беше на неговата възраст, може би година-две по-млад, един приятен човек.