Тривейн отиде до прозореца и погледна навън към терасата и водата.
— Защото имах нещо, което те не притежаваха. Едно нещо, което пазихме от тях.
— Мога ли да кажа нещо, сър?
— Съмнявам се, че преди две години би поискал. Какво е то?
— Не се ли противопоставяте прекалено много? „Дженеси“ действа с отговорност. Вие… я контролирате. Те ви подкрепят.
— Не ме подкрепят, Сам. — каза Тривейн тихо и остро, без да погледне Сам. — Сключихме договор за ненамеса. Подписах този документ заради синдрома на двадесети век. Неизбежният Свети дух.
— Но сега всичко е наред, мистър президент.
— Можеш да направиш преценката си в минало време — Андрю се обърна и погледна адвоката. — Договорът е нарушен, Сам. Той не можеше да продължава повече. Край.
— Какво ще правите?
— Не съм сигурен. Няма да позволя на „Дженеси“ да контролира голяма част от американската преса. А веригата от вестници, която притежава, означава точно това. Не може да се търпи повече. — Тривейн отиде до бюрото. — Вестници… след това ще дойде ред на списанията, радиото, телевизията, техните мрежи. Това да го имат.
— Правосъдието не знае как да ги спре, мистър президент.
— Ние ще намерим начин. Трябва.
Телефонът избръмча, той не звънеше. Викарсън веднага отиде до бюрото и повдигна слушалката.
— Кабинетът на президента Тривейн. — Сам слуша няколко секунди. — Кажете му да почака. Той е на конференция, но ще ви свържем. Кажете му, че е от първостепенна важност. — Викарсън затвори. — Нека почака, докато сте готов, сър.
Сам тръгна да излиза, докато Андрю кимна одобрително. Викарсън знаеше инстинктивно кога президентът иска да остане сам. Този момент беше такъв. Той каза на Тривейн, който сядаше на бюрото:
— Ще продължа да следя връзките.
— Не, Сам. Ако не възразяваш, иди да направиш компания на Хил и стария Болдуин. И на двамата не им е лесно.
— Добре, сър — младият помощник гледа две-три секунди президент, после рязко се обърна и затвори вратата след себе си.
Андрю взе химикал и написа с ясни, отчетливи букви: „Единственото разрешение е търсенето на едно-единствено“.
Големият Били Хил.
И после написа една дума: „Мръсотии“.
Пол Бонър.
И после добави: „?“
Вдигна телефона и каза уверено:
— Свържете ме с Чикаго, моля.
От разстояние петнадесет хиляди мили се чу гласът на Ян Хамилтън:
— Мистър президент?
— Искам ви вън от тази игра.
— Може би е нахално, но вие нямате нито едно важно доказателство за нашето участие. Незначителните хора от вашия отдел за правосъдие бяха досадни.
— Вие знаете. Аз знам. Махайте се.
— Мисля, че започвате да се преуморявате, мистър президент.
— Не ме интересува какво мислите. Искам да съм сигурен, че сте ме разбрали.
Настъпи мълчание.
— Има ли значение?
— Не ме притискайте Хамилтън.
— Нито вие нас.
Тривейн погледна през прозореца вечно движещите се води.
— Ще дойде ден, когато ще се окажете излишни. Трябва да го разберете. Всички.
— Твърде възможно е, мистър президент. Но не в нашето време.