— Не, докато не вляза там, нищо не може да ми се случи. Отивам да го разгледам.
— Не отивайте, господине — прошепна жената. — Това са дяволски истории.
Джереми се усмихна на жената и тръгна към гостилницата.
Кръвта пулсираше в главата му. От 1944 година, когато беше в Анцио, не беше усещал такова нещо.
„Точно това чаках, обади се един глас в него. Каква чудесна възможност, Джереми! Репортаж — с авторско право във всички вестници в света. Колко жалко, че продадох фотоапарата си! Ето, това съм очаквал винаги!“
ГОСТИЛНИЦА „СПРИ, ПЪТНИКО“ гласеше неоновата фирма над вратата. ОПИТАЙТЕ НАШИТЕ ЛАКОМСТВА! КАФЕ, ВАРЕНИ КОЛБАСИ, ТОПЛИ КРЕНВИРШИ, ИЗСТУДЕНА БИРА!
Джереми спря на безопасно разстояние от около тридесет метра. Дали е в безопасност тук? Чувствуваше, че да. Остави бележника, опря се на телеграфния стълб и започна да изучава сградата до най-големи подробности. В прозорците нищо не се помръдваше. Джереми чакаше.
Нищо не се случи. Джереми направи няколко крачки напред. После още няколко. Колебливо, несигурно премина още няколко метра. Спря се пред дървените стълби. „Възможно ли е тази най-обикновена гостилница да бъде замаскирана летяща чиния, изобретение на чужди същества?“, разсъждаваше той.
Не вярвайки на нищо, замислено изкачи първото стъпало. Нищо не се случи. Направи крачка напред. Пак нищо. Протегна ръка и внимателно отвори вратата. Във вътрешността видя тезгях, маси, покрити с пластмаса, зад тезгяха каса и един мъж.
Мъжът имаше фигурата на Джереми — приблизително метър и осемдесет. Лицето му беше мургаво, косите прошарени. Чистата му кафява ръка почиваше на тезгяха, на лицето си имаше приятна, приветлива усмивка. Беше облечен в бяла престилка и на горното джобче имаше избродирано име: Чарли Смит.
— Добро утро — каза той на английски. — С какво мога да ви бъда полезен, приятелю?
— Добро утро. Аз... не зная. Не мога да се реша дали да изям нещо, или не.
— На ваше място бих изял нещо — каза мъжът. — Трябва да се яде, нали?
— Работата е в това, че нямам нищо. Какво мога да получа за двадесет и пет цента?
— Обичате ли ростбиф? Пудинг?
— Д-да.
Мъжът се обърна, отвори прозорчето и избра една чиния с ростбиф и една по-малка с пудинг.
— Заповядайте. Ростбиф и пудинг. Десет цента, щом сте толкова зле.
Джереми отстъпи една крачка назад. Със засъхнала уста и дрезгав глас каза:
— Слушайте, много добре зная кой сте — или поне зная, че не сте този, за когото се представяте.
— Значи не искате ростбиф? — попита мъжът.
— Не!
— Жалко! — Мъжът разочаровано взе чинията от тезгяха.
— Откъде сте? — попита Джереми.
Настъпи тишина. Мъжът бършеше тезгяха с парцал. След това погледна Джереми.
— Нищо няма да спечелите, ако ви кажа.
— Не сте ли от Марс?
— Не, не сме оттам.
— Какво стана с онези, които влязоха в една или друга... клопка?
— Отведохме ги в нашия Свят.
Джереми се засмя.
— Само че мене няма да получите, приятелче. Ще опиша всяка дума от този фантастичен разговор и всички вестници в света ще го публикуват. И след това вече няма да бъде толкова лесно да поставяте на хората такъв коварен капан.
— Аз съм на мнение, че вие вече паднахте в клопката — отговори мъжът и натисна едно копче.
След това се повториха още доста подобни отвличания на хора. Такива известия идваха от Аржентина, Австралия, Япония, отново от Франция, Шотландия и Швеция. В САЩ, в околностите на Детройт, на едно пустеещо място летяща чиния залови в капан петнадесетгодишно слабоумно момче.
Но летящите чинии вече бяха в утежнено положение. В английски град, в който живееха главно миньори от близката каменовъглена мина, някой хвърли в подозрителна „фалшива гостилница“ трикилограмов пакет с експлозив, но преди да може да изгори запаленият шнур, гостилницата отново се превърна в летяща чиния и отлетя.
Също и в САЩ, в околностите на Фарт Бенинг, до летящата чиния се доближи танк и стреля срещу нея. Летящата чиния обаче отново незабавно промени формата си и отлетя. Никои не се намираше толкова близо до нея, за да може да каже дали е била продупчена от изстрела, или не. След тези събития нито в Англия, нито в САЩ дойдоха вече летящи чинии, вестниците бяха пълни с победоносни разсъждения, докато на читателите всичко им стана безинтересно. Повече от година никъде не беше се появявала летяща чиния. След това в един студен ноемврийски ден на разсъмване, когато над Лос Анжелос се разстилаше гъст смог, полицейска кола забеляза летяща чиния, която се спускаше към близката долина. В служебните радиопредаватели се чуха развълнувани гласове. Полицейските коли като пчели литнаха към долината, за да търсят непозната гостилница. В седем и половина действително намериха ниска закусвалня, построена в калифорнийски стил, на която имаше надпис "ЗАКУСВАЛНЯ „КАУБОЙ“.