Пристигна националната гвардия, струпаха се множество репортьори. На мястото на голямата сензация дойдоха и три коли на телевизията и половин дузина подвижни радиостанции. Докато командуващият националната гвардия очакваше в колата си, паркирана зад ЗАКУСВАЛНЯ „КАУБОЙ“, заповед за откриване на стрелба, вратата на закусвалнята се отвори и от нея излезе Джереми.
Спря се нерешително и се загледа в кордона полицаи, който го заобикаляше от всички страни. След това сви рамене, отдръпна се вдясно до кордона полицаи и с отвращение, примесено със страх, загледа редицата пистолети и автомати, насочени срещу него. Беше облечен в сив костюм, който би правил добра реклама на който и да било шивач, и изобщо изглеждаше много добре.
Когато беше вече само на няколко крачки от кордона, един от полицаите му извика: „Стой! Едно подозрително движение и ще получиш, каквото заслужаваш.“
Джереми спря. Преглътна, не знаеше какво да каже.
— Аз съм човек.
— Всеки може да каже това.
— Казвам се Джереми Стендинг. Английски поданик съм. Живях пет години в Съединените щати, когато по-миналата година, на пети май, близо до селището Галъп в Ню Мексико, на кръстопътя на шосе номер 66 влязох в една такава гостилница.
— Не му вярвайте, господин полицай — изписка една жена от тълпата. — Това е преоблечено чудовище! Защо не стреляте? Кой знае какво смята да направи!
— Не съм преоблечено чудовище — каза Джереми с несигурен глас. — Моля, вярвайте ми. Аз съм англичанин. Наричам се Джереми Стендинг. Вече казах...
— Странно име — отбеляза полицейският капитан. — Къде бяхте досега, господине?
— На една планета, която е извън нашия Млечен път, на стотици и стотици милиони километри от Земята. Аз. . .
— Как се нарича тази планета?
— Те я наричат Зинфандел.
— Никога не съм чувал за нея.
— Не съм и разчитал на това. Но такава планета съществува. Не ви лъжа. Защо трябва да лъжа?
— И какво търсите тук?
Джереми сви рамене:
— Върнах се и толкова. И сам не зная какво искам. Мисля, че ще пиша за нея. Тя е прекрасна планета — зелена, Планинска — поне там, където прекарах по-голямата част от времето. Този град се наричаше Арил. Къщите се строят от някаква кристална маса, която пропуска слънчевата светлина. Там има най-различни интересни дървета и цветя, точно както на Земята, и въпреки това цялата растителност е съвсем различна от нашата.
— И какво правихте там? — извика глас от тълпата.
— Живях... — отговори Джереми. — Разказах на моите приятели всичко, което знаех за Земята.
— На приятелите? За жителите на Зинфандел ли говорите, господин Стендинг? — запита го репортьорът от радиото.
— Разбира се, и за останалите приятели, които също като мене бяха влезли в някоя гостилница. В Арил живееха десетина от тях, останалите живееха в Други градове.
— А защо отведоха вас, Стендинг? Какво се крие зад тези отвличания? попита капитанът и му се закани с пистолета.
— Любопитство — отговори просто Джереми. — Зинфанделските учени искаха да установят как функционира човешкият организъм.
— Страхотия! Живи са ги аутопсирали! — извика една жена от задната седалка на голяма кола.
— Нищо подобно! — отговори й разгневен Джереми. — Глупости! Не може и да се говори за такова нещо! Неколцина от нас доброволно се подложиха на медицински преглед, но обикновено само разказвахме и отговаряхме на въпроси. Разказвахме за нашия живот тук, на Земята, за войните, за политиката и за други подобни неща.
— Добре, това е възможно. Но кажете как се върнахте, защо не се върнаха и останалите?
— Защото не искаха.
— Не искаха да се върнат? Не ми ги разправяйте такива...
— На Зинфандел животът е приятен — каза Джереми доволен...
— По-добре, отколкото тук? — запита репортьорът от радиото. — Трудно можем да ви повярваме на това, господин Стендинг.
— Съжалявам, ако създавам впечатление, че не уважавам вашия американски начин на живот — отговори Джереми. — Но повярвайте ми, на Зинфандел животът е много по-щастлив, отколкото тук.
— Как е възможно това? — запита капитанът.
— Там няма бедност, глад, нито болести — каза Джереми, — Изработват си това, от което имат нужда. Който иска, работи, който не иска, не работи. Само живее. Зимфанделският въздух съдържа повече кислород от земния. Мозъкът на човека е необикновено свеж. Като при децата. Това е любознателен, търсещ, безгрижен, безкрайно свободно действуващ мозък.