Настъпи тишина. Зад гърба на капитана един мъж попита:
— А с какво се хранехте там, господине?
— С какво ли не: печено месо, картофи, риба, ростбиф, пудинг. Но техните храни са много по-вкусни от нашите, така че след време всички се отказахме от печеното месо и от други неща. Правехме си зинфанделски ястия, защото повече ни харесваха.
— Какво означава това, че сте си „правили“, господин Стендинг? И преди употребихте този израз. Бихте ли ни обяснили за какво става дума?
Джереми погледна тълпата. В погледа му личеше известно колебание. След това сви рамене. Щом е казал вече „а“, трябва да каже и „б“.
— Това е много просто — отговори той. — Всичко можем да направим, като си представим, че съществува.
Настъпи тишина. Тълпата размисляше по това, което каза, никой не проговаряше. След това отзад се чу дрезгав глас:
— Направете ми хубава блондинка, приятелче! Такава, каквито са холивудските артистки!
— Разумни същества не могат да се правят — отговори Джереми. — По-точно казано, може да се направи тяло, но нищо повече, Разбирате ли какво искам да кажа?
Покрай полицая се промъкна дребна жена с бръчки по лицето.
— Направете нещо — каза. — Покажете ми, направете нещо, за да видим, господине.
— Какво?
— Ди. . . диамантена гривна. Джереми простря ръка. В бледата ноемврийска светлина на нея блестеше гривна.
— Какво чакаме? — извика мъжът до полицейския капитан.
Мъжът, който по време на посещенията на Земята се наричаше Чарли Смит, видя от прозореца на ЗАКУСВАЛНЯ „КАУБОЙ“, че тълпата тича към него. Колеба се само частица от секундата. Те са твърде много. Опасността е прекалено голяма. Трябва да се има предвид капацитетът за пътуване. защото летящата чиния може да се разтяга само до определен обем, повече не става. Нещастни създания!
Застана на пътя пред закусвалнята и пропусна край себе си десет души — между тях полицейския капитан, няколко млади хора, които тичаха по-бързо и бяха изпреварили останалите. Последна пусна дребната жена, която помоли Джереми да направи нещо. Зад нея в тълпата възникна малка междина.
Чарли Смит вдигна ръка, която се превърна в пипала. Тялото му придоби форма на насекомо и се облече в лъскави люспи. Загрубя и блесна в метален зеленикавожълт цвят. Червеното му око гледаше страшно първите блъскащи се хора, при което бавно движеше четирите си пипала във въздуха — изглеждаше, като че е готов да ухапе като нападаща змия.
Тълпата се спря смаяна. Стоящите отпред се блъскаха назад, където останалите охотно им освободиха място. Настана гробна тишина.
Джереми си проби път през тълпата, Вдигна ръка и извика:
— Извинете! Изплашиха ли ви?
После отново настъпи тишина.
— Казва, че сме го изплашили! — извика някаква жена от тълпата. Тишината наруши истеричен смях.
Джереми отново вдигна ръка.
— Вие сте прекалено много, в това е грешката! Предполагам, че от Зинфандел ще дойдат да вземат и останалите, но сега не могат да отведат всички.
— Ужасно! Погледнете, като бръмбар!
Джереми се обърна. Пристъпи към големия бръмбар. Пипалата погалиха лицето на Джереми. В края на тълпата всичко това наблюдаваше човек с чувствителна душа. Съзнаваше, че това движение е знак за симпатия и — раздяла.
Бръмбарът влезе бързо в закусвалнята. Сградата заблестя, разгърна се, превърна се в сребриста летяща чиния. след това се издигна отвесно тридесет метра над земята и се изгуби в далечината.
Джереми стоеше неподвижен на пътя, гледаше във въздуха, неговият поглед все още следеше полета на летящата чиния, докато не изчезна безследно в небето.
След миг хората отново придобиха чувство за безопасност и пристъпиха напред. Когато Джереми престана да гледа в синьото небе и погледна тълпата, струпана около него, един едър мъж, продавач на сладолед, се обади:
— Е, господине, направете ми веднага буца злато!
Джереми видя как лицата на хората се изпънаха от алчност. Миг се поколеба, но после протегна ръка. В дланта му стоеше буца злато — блестеше като слънчев лъч! От двеста гърла се чу въздишка на божествено възхищение.
Джереми се засили и със силен замах на гренадир хвърли буцата злато над главите на хората върху празното пространство, откъдето беше излетяла летящата чиния. Тълпата се вцепени за част от секундата. След това хората се разтичаха и златната буца изчезна всред борещите се хора.
Вратата на една от близкостоящите полицейски коли се отвори.
— Ще бъде по-добре да се качите, господин Стендинг — каза дрезгав глас. — Предполагам, че отсега нататък ще имате нужда от лична охрана.
— Да, благодаря — отвърна Джереми.
Качи се в колата. Вратата се затвори и колата потегли. Един от полицаите, седящи отпред, каза: