Стефан Бонев
Клошарят
Бях издал първата си книга и вече смятах, че светът е мой. Първите добри думи ми вдъхнаха увереност и ми дадоха стимул да пиша още и още. Усетих, че и хората започват да ме възприемат по по-сериозен начин. С изненада установих, че имам много повече приятели, отколкото съм си мислел преди. А книгата се четеше, търсеха я, наложи се да направя допечатка, тъй като тиражът й свърши за по-малко от два месеца след премиерата, която се постарах да бъде помпозна. Бях останал само с няколко екземпляра — нещо като неприкосновен запас.
Славата ми постепенно растеше, а заедно с нея се повишаваше и самочувствието ми. По онова време обаче, аз не си давах ясна сметка за тези неща. Възприемах успеха си само откъм положителната му страна. Консумирах това, което ми се предлагаше с пълни шепи, без дори да се огледам наоколо. Доста по-късно, когато между впрочем вече беше твърде късно, осъзнах, че медалът има и друга страна. Явно е трябвало да се случат много нелицеприятни за мен неща, за да разбера, че покрай славата съм станал надут и горделив. Тогава не ми правеше впечатление, че се държа с хората около себе си надменно и със снизхождение. И то само поради това, че те нямат моя талант и известност.
Заедно със славата заваляха и поканите. Участвах в телевизионни и радио предавания, давах интервюта за вестници и списания, караха ме да връчвам награди на ученици и млади дарования, без дори да съм имал време да се запозная с постиженията, за които са отличени.
Получих и доста покани за работа. Бях на седмото небе от факта, че имам възможност да избирам какъв възлов пост да заема. И това се случваше във време, в което много други хора биха се радвали просто да имат каквато и да е работа, за да могат да изкарват прехраната за семействата си. Избрах си един от предлаганите ми постове — главен редактор в престижно издателство, чието име няма да споменавам.
Имах чувството, че накъдето и да тръгна, хората пред мен правят пътека, кланят ми се и са готови да изпълнят всяка моя прищявка. А аз не се свенях да искам от живота и от хората около себе си нещата, които те бяха готови да ми предложат веднага.
Светът е в краката ми, казвах си наум, когато седях в голямата зала на едно от градските читалища. Бяха ме поканили на тяхното тържество. Трябваше да връчваме награди на ученици, спечели конкурс за есе, чиято тема се опитвах да си припомня, докато дойдеше редът ми да връчвам грамоти.
Впрочем имаше ли значение каква е темата?! Аз винаги можех да импровизирам нещо. Да не би да бяха първите награди, които трябваше да връча. Хората ме познаваха и щяха да погълнат всяка моя дума, каквото и да кажех. Вечерта щяха да ме излъчват по телевизиите, а утре сутрин, докато секретарката ми сервира кафето в луксозния ми кабинет, щях да се видя по първите страници на вестниците — усмихнат, уверен, недостижим…
Времето минаваше, децата излизаха едно по едно на подиума и сричаха притеснено творенията си. Мои колеги по известност се редуваха да им връчват наградите, извиквани на сцената от конферансието. Моят ред нещо не идваше. А трябваше да съм сред първите. Все пак бях главен редактор на едно от най-големите издателства — как така някакви редови чиновници ще се явяват преди мен. Това си мислех, докато с превзет възторг и изкуствена усмивка на лицето, ръкоплясках на наградените и на думите, казани от награждаващите.
Усмивката ми започна да се превръща в болезнена гримаса, още повече че от известно време долавях около себе си ужасна смрад на вкиснато и застояла пот. Огледах се, помирисах деликатно под ревера на скъпото си сако. Погледнах също новата си риза и марковата си вратовръзка.
Замислих се за момент дали тази сутрин не съм забравил да си взема душ, преди да изляза от къщи. Никога не пропусках сутрешния душ. Той ме зареждаше със свежест, самочувствие и енергия.
Огледах се. Отдясно седеше и също като мен се усмихваше един популярен водещ от местната телевизия. Беше облечен изрядно. Отдавна беше минал реда си във връчването на наградите и сега чакаше времето за коктейла, организиран в съседната зала от домакините. И аз вече предвкусвах хапките с черен хайвер, гръцките кюфтенца, скъпите филета и останалите гастрономически предизвикателства. Естествено — полети със скъпи напитки и светска раздумка.
Погледнах наляво и тогава разбрах. От лявата ми страна неусетно беше седнал един небръснат мъж, с дълга, сплъстена коса и с омазано и излъскано сако, което беше поне с няколко номера по-голямо от неговия размер. Той бръкна в левия джоб на сакото си, като от това инстинктивно се наведе надясно към мен. Тогава усетих смрадта толкова силно, че едва се сдържах да не повърна. Придвижих се деликатно на стола, така че да се отдалеча от него, държейки ръка на устата си.