— Дори да не ти хареса, пак ще трябва да си го задържиш, защото продавачът категорично ме предупреди, че няма да го приеме обратно. Каза, че вече…
— Какво ти пречи да видиш дали не можеш да й помогнеш? Тя ти има такова доверие, Ник!
— Всички имат доверие в гърците.
— Моля те!
— Просто си решила да си пъхнеш носа в чужди…
— Исках да те попитам: жена му знаеше ли, че тази Джулия Улф му е любовница?
— Не знам. Но не я харесваше.
— Що за човек е жена му?
— Ами… жена.
— Хубава ли е?
— Беше голяма красавица.
— Стара ли е вече?
— Четирийсет, четирийсет и две. Стига вече, Нора. Не ти трябва да се месиш. Нека Чарлсови си гледат техните неприятности, а Уайнънтови — своите.
Тя сви обидено устни.
— Все пак ми сипи чашка — може да ме приспи.
Станах от леглото и отидох да й налея уиски със сода. Върнах се в спалнята и в същия миг телефонът иззвъня. Погледнах часовника си върху нощната масичка. Наближаваше пет.
Нора вече беше вдигнала слушалката.
— Ало… Да, на телефона. — Тя погледна към мен. Аз поклатих отрицателно глава. — Да. Разбира се… разбира се.
Затвори и ми се усмихна широко.
— Ужасна си! Какво ще ми сервираш сега?
— Доръти вече се качва. Стори ми се къркана.
— Направо съм възхитен. — Взех си халата. — Вече се страхувах, че ще трябва да поспя.
Тя се беше навела и си търсеше чехлите.
— Не ставай дърт мърморко. Имаш цял ден на разположение — спи колкото щеш. — Намери си чехлите и ги обу. — Дали наистина се бои от майка си толкова, колкото твърди?
— Ами ако има за пет пари ум в главата си… Мими е първокласна усойница.
Нора присви тъмните си очи и попита бавно:
— Какво криеш от мен?
— Ох, господи! Все се надявах, че няма да научиш. Всъщност Доръти е моя дъщеря. Но аз просто не знаех какво върша, Нора. Беше пролет във Венеция, бях толкова млад и имаше пълнолуние…
— Смей се ти, смей се! Искаш ли нещо за ядене?
— Само ако и ти си гладна. Какво да ти поръчам?
— Сандвич със сурова говежда кайма и много лук. И кафе.
Доръти пристигна, докато говорех по телефона с денонощния кулинарен магазин. Когато влязох в хола, тя се надигна от стола, като се олюляваше, и каза:
— Много се извинявам, Ник, че ви досаждам на двамата с Нора, но не мога да се прибера у дома в този вид. Не мога. Страх ме е. Не знам какво може да ми се случи, не съм сигурна и аз какво ще направя. Моля те, не ме карай да си отивам.
Беше много пияна. Аста й подуши краката. Аз й направих знак да мълчи.
— Шт! Чувствувай се като у дома си. Седни. След малко ще донесат кафе. Къде си се натряскала?
Тя седна и взе да клати глупаво глава.
— Не знам. След като излязох оттук, къде ли не ходих… Освен вкъщи, защото не мога да се прибера в този вид. Виж какво имам.
Тя пак стана и извади от джоба на сакото си очукан автоматичен пистолет.
— Виж! — развя го под носа ми, а Аста размаха опашка и заподскача радостно, за да го захапе.
Нора шумно си пое въздух. Тилът ми изстина. Отблъснах кучето и взех пистолета.
— Що за шеги са това? Седни!
Пуснах го в джоба на халата си и бутнах Доръти назад, за да седне.
— Не ми се сърди, Ник — захленчи тя. — Задръж го, ако желаеш. Не искам да ти доставям неприятности.
— Откъде го имаш?
— От едно заведение на Десето Авеню. Дадох му в замяна гривната си — онази със смарагдите и брилянтите.
— А след това си я спечелила обратно на зарове може би? Гривната е все още на ръката ти.
Тя се втренчи озадачено в нея.
— Мислех, че съм му я дала. Погледнах към Нора и поклатих глава.
— Стига си я тормозил, Ник — обади се жена ми. — Не виждаш ли, че е…
— Не ме тормози, Нора, ни най-малко — побърза да каже Доръти. — Той… той е единственият човек в света, към когото мога да се обърна за помощ.
Спомних си, че Нора не се беше докоснала до уискито си, така че отидох в спалнята и пресуших чашата. Като се върнах, заварих жена си седнала на страничната облегалка на стола на Доръти, прегърнала момичето през рамо. То подсмърчаше, а Нора го утешаваше.
— Ник изобщо не ти се сърди, миличка. Той много ти съчувствува. — Тя вдигна поглед към мен. — Нали не си сърдит, Ник?
— Не, само съм обиден. — Седнах на дивана. — Откъде взе пистолета, Доръти?
— От един човек — нали ти казах. — Какъв човек?
— Казах ти вече — в едно заведение.
— И си му дала в замяна гривната си.
— Така си мислех, ама виж — още е на ръката ми.
— Вече забелязах.
Нора потупа момичето по рамото.
— Разбира се, че е на ръката ти.
— Когато пристигне момчето с кафето и сандвичите, ще го помоля да не си тръгва — рекох аз. — Нямам намерение да оставам насаме с две…