— А сега какво мислят? — попитах аз. Тя вдигна поглед към мен.
— Не си ли чел вестниците?
— Не.
— Оказа се, че е някой си Морели — гангстер. Той е убил жената. Бил й е любовник.
— Хванали ли са го?
— Още не, но е той. Много ми се иска да открия Клайд. Маколи категорично отказва да ми помогне. Твърди, че не знаел къде е, но това са глупости. Има пълномощно от него и знам много добре, че поддържа връзка с Клайд. Как смяташ — може ли да се вярва на Маколи?
— Той е адвокат на Уайнънт — отвърнах аз. — Нямаш никакви основания да му вярваш.
— И аз така си помислих. — Тя ми направи място до себе си на дивана. — Седни. Толкова неща искам да те питам.
— Какво ще кажеш преди това да пийнем по нещо?
— Само да не е яйчен коняк, че от него ми стават киселини.
Когато се върнах с напитките, Нора и Йоргенсен изпробваха един върху друг познанията си по френски, Доръти се преструваше, че яде, а Мими пак си играеше с кучето. Раздадох чашите и седнах до Мими.
— Имаш прелестна жена — каза тя.
— И на мен ми харесва.
— Кажи ми истината, Ник. Смяташ ли, че Клайд е истински луд? Искам да кажа, достатъчно луд, за да трябва да се предприеме нещо?
— Аз откъде да знам?
— Тревожа се за децата — продължи тя. — Аз лично нямам никакви претенции — сумата, която получих при развода, уреди всичко. Но с децата не е така. Останали сме без пукната пара и се тревожа за тях. Ако е откачен, ще вземе да прахоса всичко и да ги остави без един цент. Как мислиш, какво да направя?
— Относно затварянето му в психиатрична лечебница ли?
— Неее — провлачи тя. — Но ми се иска да поговоря с него. — Тя сложи ръка върху моята. — Ти можеш да го откриеш.
Поклатих глава.
— Няма ли да ми помогнеш, Ник? В името на старото ни приятелство.
Сините й очи ме гледаха нежно и умолително. Доръти ни наблюдаваше откъм масата, изпълнена с подозрение.
— За бога, Мими — рекох аз. — В Ню Йорк детективи колкото искаш! Наеми някой от тях. Аз вече не работя.
— Знам, но… Дори беше ли много пияна снощи?
— По-скоро аз бях препил. Тя ми се стори съвсем трезва.
— Не намираш ли, че е станала много хубава?
— И по-рано си беше хубава.
Тя се замисли над думите ми, после додаде:
— Но тя е още дете, Ник.
— В каква връзка ми казваш това? Мими се усмихна.
— Защо не се облечеш, Дори?
Доръти повтори намусено, че не виждала защо трябва да си прахосва следобеда у леля си Алис. Йоргенсен се обърна към жена си:
— Мисис Чарлс много любезно предложи да не…
— Да, наистина — каза Нора. — Защо не поостанете? Чакаме гости. Няма да е кой знае колко забавно, но все пак…
Тя замахна широко с чашата си като завършек на изречението.
— Много бих искала — бавно отговори Мими. — Но се боя, че Алис…
— Извини й се по телефона — предложи Йоргенсен.
— Аз ще го направя — каза Доръти. Мими кимна.
— Дръж се мило с нея.
Доръти отиде в спалнята. Всички изведнъж се ободриха. Нора ми намигна весело и ща не ща, трябваше да се направя, че ми е много приятно, защото Мими ме гледаше в този момент.
— Всъщност не ти се иска да останем, нали, Ник? — обърна се тя към мен.
— Но моля те!
— Почти съм убедена, че лъжеш. Ти май харесваше бедната Джулия?
— „Бедната Джулия“ звучи много добре от твоята уста. Да, аз я харесвах.
Мими отново сложи ръка върху моята.
— Тя е виновна за раздялата ми с Клайд. Естествено аз я ненавиждах — тогава. Но вече мина много време. Когато отидох да се срещна с нея в петък, не хранех никакви лоши чувства. Ник, видях я как умира. Не заслужаваше да умре. Беше ужасно. Каквото и да съм изпитвала навремето към нея, сега остана само жал. Затова бях искрена, като казах „бедната Джулия“.
— Не знам какви си ги намислила — казах аз. — Идея си нямам какво сте намислили всички вие.
— Всички ли? — повтори тя. — Да не би Дори да е… Доръти се върна от спалнята.
— Оправих нещата.
Тя целуна майка си по устата и седна до нея. Мими извади пудриерата си да провери в огледалцето дали не се е размазало червилото й, и попита:
— Леля ти не се ли нацупи?
— Не, всичко е наред. Какво трябва да направиш в тази къща, за да получиш нещо за пиене?
— Трябва да отидеш до онази маса, където са шишетата и ледът, и да си налееш — отвърнах аз.
— Много пиеш — обади се майка й.
— Не колкото Ник обаче. Тя се запъти към масата. Мими поклати глава.
— Тези деца! Та тъкмо казвах — ти много харесваше Джулия Улф, нали?
— Ти искаш ли, Ник? — провикна се Доръти.
— Да, благодаря. — После отговорих на Мими: — Беше ми доста симпатична.
— Ужасно си потаен! — оплака се тя. — Харесваше ли я колкото мен например?