— Кажете ми, добри жени…
Но той беше неспособен да измисли веднага продължението.
Бабет Манапу го насърчи:
— Кажи, кажи, аверчето ми! Кажи си ни всичко, което искаш да ни кажеш. Не бъди плах с дамите, мое малко морковче!
Най-сетне с цената на отчаяно усилие благородникът успя да изрече:
— Кажете ми, добри жени, не ви ли е страшно горещо?
Като произнесе тези думи, той разбра, че само една двайсет и пет франкова банкнота щеше да прикрие почетно отстъплението му. Но Палфроа не му даде възможност да премине към действия. Този своенравен вихрогон бе обзет от странна пъргавина, която изискваше от Сен-Шул да напрегне всички сили, за да запази устойчивостта си — най-важното нещо в момента. Ако паднеше пред краката на тези дами от пералнята, това щеше да бъде най-голямата от бедите, той го почувствува, а кривенето и гримасите му, за да се задържи на седлото, бяха толкова необикновени, че шумно изразеното удоволствие на стринките, предавайки се от врата на врата, привлече вниманието на клошмерлските жени върху клетия Оскар, който сега бягаше към замъка като най-последен повлекан от някой ескадрон, възвил изведнъж назад. Лицето му изразяваше такъв ужас, че небивала дързост изпълни сърцата на жените. Залп от съвсем зрели домати прогони зетя на баронесата извън пределите на долната махала и три от тези извънредно сочни домакински гранати се разплескаха върху бежовия му костюм.
Това оскърбление стигна до ушите на баронесата. Тя считаше своя зет за пълен глупак, казахме вече това, и то за глупак във всяко отношение.
— Аз бих умряла от глад с това момче! — довери тя на маркиза д’Абена-Тезе. — Питам се как Естел… Но струва ми се, че Естел няма никакъв темперамент. Господи, по мое време какъв огън гореше в нас!
И все пак, макар че презираше Оскар дьо Сен-Шул, тази знатна дама считаше, че и за най-малката обида, нанесена на един кретен от благороднически произход, заслужаваше да бъде нашибано с бич цяло село от простаци. Строгост, която се основаваше на следния принцип: „Тъпаците от нашия свят не са просташки тъпаци!“ И тя реши незабавно да се обърне към по-високо място.
XVI
Налагат се мерки
Монсиньор де Джиаконе ръководеше Лионската епархия с рядко достойнство. Той имаше римска глава, маниери на дипломат от миналите времена и изкусното умение на някогашните италиански дворцови среди. Впрочем той произхождаше от някой си Джузепе Джиаконе, приятел на известните Кадан, дошъл във Франция със свитата на Франсоа I, чието благоволение бил спечелил, и се настанил в Квартала на Борсата в Лион, където бързо направил състояние с банкови операции. Впоследствие членовете на това семейство сключвали блестящи бракове и винаги успявали да запазят богатството си или да го спечелят отново благодарение ту на умението си в търговските сделки, ту на красотата си, както свидетелствува за това следната поговорка: „Когато кесията на един Джиаконе е празна, пламът на погледа му я напълва и украсява леглото му.“ Традиция беше всяко поколение да дава един Джиаконе на Църквата и тази традиция се бе запазила и до наши дни.
В църковната си кариера Еманюел де Джиаконе прояви интелигентност и гъвкавост, качества, заради които бе определен на петдесет и една години да заеме една от най-високите длъжности в християнския свят. Отличаваше се с усмихната и нюансирана изтънченост, впрочем съвсем непреклонна, която странно контрастираше с обноските на неговия предшественик, груб духовник, който носеше пурпурната мантия както селянин празничните си дрехи. Подборът на толкова различаващи се помежду си личности се обяснява с дълбокия политически усет на Църквата, чиито решения се вземат от една тайна, но удивително осведомена и предвидлива власт.
На монсиньор де Джиаконе, лионски архиепископ, който седеше в кабинета си, известиха за пристигането на баронеса дьо Куртбиш. Без да отговори, той кимна едва забележимо с глава и бегла усмивка разкриви тънките му устни. Това означаваше, че посетителката може да бъде въведена. Гледаше я как се приближава през дългото и строго помещение, осветено отстрани от три високи прозореца, но не се надигна. Понеже също носеше рокля и поднасяше пръстена си за целувка, той имаше привилегията да не става заради една жена. Излишната галантност би заангажирала в негово лице цялата Църква, а Църквата стои над една баронеса. Но тъй като беше роден Джиаконе, знаеше много добре какво уважение дължеше на една Куртбиш, родена д’Ешодай д’Азен, а освен това семействата им се познаваха. Той посрещна баронесата с подчертана изисканост, която тънко превишаваше границите на обикновената епископска благост, и й предложи един фотьойл до себе си.