— Голямо удоволствие е за мен да ви видя — каза той с мекия си глас, чиито извивки бяха точно контролирани. — Добре ли сте със здравето?
— Доста добре, ваше високопреосвещенство, благодаря ви. Трябва да понасям несгодите на възрастта си. Понасям ги най-християнски дотолкова, доколкото моята природа ми позволява това. Защото д’Ешодайовци никога не са се отличавали с търпение.
— Клеветите вашия характер, уверен съм в това. Впрочем живостта е по-дейна от флегматичността и на мен ми е известно, че вие помагате много на нашите начинания.
— Нямам никакви заслуги, ваше високопреосвещенство — отвърна без лицемерие владетелката на замъка с отсянка на съжаление. — Оттеглила съм се вече от света. Нямам кой знае какви развлечения. Всяка възраст си има своите занимания. Изпълнила съм всички, всяко на своето си време…
— Знам, знам… — промълви архиепископът с любезна снизходителност. — Имате ли да споделите нещо с мен?
Баронесата му разказа от самото начало събитията, които разтърсваха Клошмерл. Архиепископът знаеше за тях, без да е осведомен до най-дребни подробности. Но не беше отдал на тези събития онова значение, което баронесата му разкри.
— Най-сетне — завърши тя — положението става наистина неудържимо. Енорията в скоро време ще бъде съвсем разстроена. Нашето кюре Понос е един самоотвержен, но глупав, слаб човек, неспособен да накара хората да зачитат правата на Църквата, с която знатните семейства остават все тъй свързани. Трябва да вразумим тези Пиешу, Тафардел и цялата им клика. Трябва да накараме да се намесят високопоставени лица. Имате ли някакви възможности за действие, ваше високопреосвещенство?
— Ами самата вие, баронесо? Мислех, че имате връзки…
— Уви — отвърна владетелката на замъка, — Положението ми сега е съвсем различно. Ако беше само допреди няколко години, щях да отскоча до Париж, където без много труд щях да ги накарам да ме изслушат. Можех да бъда приета навсякъде. Но сега самата аз не приемам и загубих връзките си. Нашето влияние, на нас жените, изчезва твърде рано — веднага щом престанем да бъдем приятни за гледане. Освен ако се превърнем в някой от онези бъбриви женски папагали, които поддържат салон и председателствуват бръщолевенето на залязващите знаменитости. Но това не е в моята природа. Предпочетох оттеглянето.
Известно време настъпи мълчание. Бялата и грижливо гледана ръка на висшия духовник си играеше с кръста, който висеше на гърдите му. Той размишляваше с наведена глава и унесен поглед.
— Струва ми се — каза той, — че ние можем да въздействуваме върху тези хора чрез Лювла.
— Алексис Лювла, министъра… но, по този повод, на какво беше министър той?
— На вътрешните работи.
— Ами че той е един от лидерите на тяхната партия, изобщо един от големите ни противници.
Монсиньор де Джиаконе се усмихна. Обичаше да се наслаждава на това удивление. Също така, както обичаше при известни обстоятелства да разкрива пред определени лица някои тайни, които са лостовете в обществото. Чрез тези лица той разпространяваше навред представата за своето могъщество и считаше за полезно понякога да покаже, че то се разпростираше в най-различни среди. Някои от тези откровения представляваха предупреждения или дори заплахи, които в края на краищата винаги оказваха въздействието си върху визираните личности. Той разясни нещата, сякаш говореше на себе си:
— Има едно нещо — Френската академия. Забравя се често Академията, ролята й на противотежест в решенията на някои амбициозни политически дейци. А тя е наистина едно великолепно средство за въздействие, оставено ни от Ришельо, една от най-полезните институции на стария режим. Академията дори и в наши дни ни позволява да упражняваме сериозен контрол върху френската мисъл.
— Не виждам каква връзка има това с Клошмерл, ваше високопреосвещенство…
— И все пак тя съществува и вече стигам до нея. Алексис Лювла умира от желание да влезе в Академията, а за да влезе в нея, този човек от левицата има нужда от нас, от гласовете, с които Църквата разполага под купола, или поне ще иска да избегне решителното противопоставяне на Църквата.
— Толкова ли е мощна тази опозиция? Но нали, ваше високопреосвещенство, така наречените писатели католици не са болшинство в Академията?