При това положение, той счете за благоразумно да прибегне до помощта на неведението и чувството за дълг. Ожени се твърде рано за една млада девойка, която току-що бе излязла от манастир. За нещастие госпожа Птибидоа скоро узна, поне от приказките на другите, защото всичко се повтаря и жените обичат да се хвалят, че е била ощетена в дяла си от справедливи радости, които законната връзка е трябвало да й даде. Неудовлетвореността разстрои нервите й и животът в собственото му домашно огнище стана непоносим за Птибидоа, който не смееше да се обади, след като знаеше колко много беше виновен. Имаше един прост лек за това, и този чиновник не че нямаше предани приятели, ала нещастникът беше ревнив. Това не попречи на нищо, но го погуби. И действително госпожа Птибидоа му намери един сътрудник, когото добре подбра по ръст, за да може хубаво да си навакса загубеното. Но за да не събуди подозрения у мъжа си, продължи да му устройва сцени както преди. Така че той не можа дори да се радва на онова равно настроение и на онези грижи, които представляват понякога добрата страна на брачните злополучия.
Не бива да се изненадваме, че, принуден да преглъща постоянно унижения, които се превръщаха в някаква натрапчива идея и предизвикваха притулени иронични усмивки у околните, Птибидоа скоро се озлоби и почна да говори и за най-сериозните неща с такъв сух кикот, че радостта му обикновено се изразяваше в някакъв звук на кречетало. Жертва на съдбата, Птибидоа си отмъщаваше за злочестината си, като отреждаше най-нелепа участ на непознати чужди хора, зависещи от министерството. Казваше си, че между тях положително имаше несправедливо привилегировани, които умееха да докарат жените до онова състояние на сантиментално робство, което той напразно се мъчеше да им наложи. Тази физическа победа беше за Птибидоа най-голямото, единственото истинско дело, и мисълта му не се откъсваше за дълго от него. Прекарваше свободното си време като си представяше омайващи въздишки и баснословни обладания, осеяли килими и дивани около един херкулесовски Птибидоа с великолепни и отпуснати, вече напълно покорени тела, и умоляващи красавици, които си оспорваха реда.
Никой и не подозираше, че зад спуснатите, си клепачи Птибидоа се разхождаше из претъпкани хареми. Считаха го по-скоро за посредствен, завеян чиновник, и длъжността подначалник представляваше предела на служебния му растеж. Той сам знаеше това. Не проявяваше никакво усърдие в работата, освен при изключителни обстоятелства. И наистина, усърдието му в последния случай имаше характер на отмъщение, насочено срещу човешкия род, което беше второто му любимо занимание. Птибидоа желаеше да притежава голяма власт. Но понеже нямаше способности за това, използуваше дребните частички власт, с които разполагаше, за да прави смешни институциите, като ги караше да играят ролята на някакво тъпо, злосторно по възможност провидение. „Тъй като всичко е идиотски устроено — казваше си той, — защо да се притесняваме? Животът е торбичка с номера от томбола. Нека предоставим на случая свободно да определи.“
Като прилагаше тази доктрина при ръководенето на държавните работи, той беше измислил една система, която „даваше възможност на абсурдното да върши добро“. В едно малко кафене, което той редовно посещаваше заедно с някой си Кузине, експедитор в неговата служба, Птибидоа залагаше на карти решенията, които трябваше да вземе от името на министъра. Това придаваше някаква комична привлекателност на играта, в която иначе липсваше залог, понеже противниците бяха бедни.
Същото стана и с Клошмерл. В кафенето те разгледаха заедно положението. Птибидоа си беше взел някои бележки при прегледа на досието.
— Какво бихте направили вие, Кузине? — запита той.
— Аз ли? Много просто. Ще изпратя на префекта една бележка, и ще му наредя да помести в областния печат комюнике, с което да се поставят нещата в ред. Ако е нужно, да отиде да се срещне на място с кмета и кюрето.