Именно тук, в началото на тази глуха Уличка на монасите, Бартелеми Пиешу искаше да построи своя писоар, и изненадата на Тафардел е обяснима — близостта на църквата. Кметът не би се стремял умишлено към тази близост, ако в центъра имаше някое друго по-подходящо място. Но такова нямаше, и да си кажем правото, на Пиешу никак не му беше неприятно, че нямаше. Той не би се разсърдил, ако начинанието му вземеше предизвикателен характер. Ето защо.
От няколко месеца насам един завистник — Жул Ларудел, който действуваше прикрито чрез лицемерни намеци, водеше срещу него активна кампания вътре в Комитета, където го обвиняваше в опасно благоразположение към Църквата. И сякаш, за да подкрепи тези твърдения, кюрето Понос, подтикнат от госпожа баронеса дьо Куртбиш, истинския ръководител на енорията, беше изтървал несъобразително някои думи, като бе стигнал дотам, че беше нарекъл публично кмета „един наистина прекрасен човек“, който съвсем не бил против интересите на Църквата въпреки политическите си разбирания, и от когото би могло да се получи всичко, каквото човек би поискал. Това че, според техния изразител, в замъка, в енорията и в архиепископството мислеха така, беше чудесно. Пиешу не пренебрегваше никоя от силите, защото считаше, че един или друг ден всяка от тях би могла да му бъде полезна и да допринесе повече или по-малко за издигането му, което той търпеливо подготвяше. Но това одобрение, така глупаво изразено от кюрето, беше послужило за оръжие в ръцете на неговите врагове и специално злъчният Ларудел го използуваше в Комитета и пред общинските съветници от опозицията. Кметът тайно в себе си считаше кюрето Понос за глупак, който му създаваше изборни усложнения, и беше решил да се обяви открито срещу него. По този повод му хрумна и идеята за писоара. Разгледа я от всички страни и си каза, че това беше наистина една отлична идея, от онези, дето ги обичаше, удобна за използуване за две цели, без човек да се изложи твърде много. Поставен близо до църквата, писоарът нямаше да се хареса на църковните кръгове и затова общината лесно щеше да даде съгласието си за него и щеше да затвори очи пред разходите. Реши, след като премисли в продължение на шест седмици това начинание, че поставянето на тази хигиенна постройка в центъра на Клошмерл, би представлявало солиден жалон по пътя на неговите лични цели. Именно тогава довери намерението си на Тафардел, друг глупак, който той противопоставяше на Понос. А пък самият той, Пиешу, щеше да си запази правото да води отдалеч играта, затворен в кметството, както от другия лагер баронеса дьо Куртбиш щеше да я води горе от замъка си. Току-що състоялият се разговор е първата изява на един селски макиавелизъм, който не оставя нищо на случайността и вече действува по околни пътища.
Скоро на сцената ще се появят много клошмерлци, ще се разкрият нови чувства, ще се изявят и други съперничества. Но по начало, глухата Уличка на монасите, поставена под зоркото наблюдение на Жустин Пюте, която постоянно следи иззад повдигнатото перде на прозореца си писоара, чието изграждане ще почне скоро, удвоената активност на Тафардел, нетърпелив да види най-сетне бутониерата си цъфнала, дългосрочните амбиции на Бартелеми Пиешу, апокалиптическата несръчност на кюрето Понос и високомерното влияние на госпожа баронеса Алфонзин дьо Куртбиш (всички те са действуващи лица, чиято роля постепенно ще нараства), ни дават основните елементи на един кипеж, който ще възникне по твърде странен начин и ще прерасне изведнъж в „скандалите в Клошмерл“, завършили с драматична развръзка.