Префектът размисли и му се стори, че е намерил едно от онези неутрални решения, които винаги вземаше. Вместо да изпрати отряд жандармерия в Клошмерл, не беше ли по-добре да изпрати войска, която щеше да отиде там под предлог за маневри. Общественият ред щеше да бъде укрепен, без да се предизвиква тревога сред обществеността.
След мъдра размисъл, това му се видя много умело действие. Повика шофьора си и му нареди да го откара при военния комендант.
Комендантът, генерал дьо Лафланел, беше от знатен произход. През XVII век един дьо Лафланел беше държал памука на Людовик XIV, по времето, когато този крал страдал от изключителна активност на червата, нещо, което имало известно отражение върху настроението му и държавните дела. Но благородникът, комуто било възложено височайшето почистване, се справял така деликатно със своята задача, че монархът, с онова върховно достойнство, спечелило му в историята името Велики, не се сдържал веднъж и му казал: „А, добри ми приятелю, колко хубаво ми бършете това!“ „Господарю — отвърнал благородникът с великолепна находчивост, — това е нещо по-хубаво от памука, това е просто дьо Лафланел!“ Мадам дьо Монтеспан, която била там, с разкрита гръд, за да развлича господаря си, се смяла много на остроумието [Навярно игра на думи: saillie означава и остроумие, но и издатък, издатина, изпъкналост. — Б. пр.], и тази духовитост, повтаряна навред във Версай, създала голяма известност на дьо Лафланеловци, известност, продължила чак до падането на стария режим. Революцията, която не пощадила най-почитаните традиции, не пожалила и тази. Но дьо Лафланеловци си предавали от баща на син култ към един лоялизъм, който водел началото си от самата основа на монархията. Нещичко от тази гордост бе достигнала и до коменданта.
Генерал дьо Лафланел беше правоверен човек, нещо твърде обичайно за генералите, хвърлили в огъня и убили много хора, които без сами да знаят това, са умрели по този начин съвсем по християнски благодарение на доблестните убеждения на дивизионния си командир. „Non nobis, sed tibi gloria, Domine!“ [Не нам, а на теб слава, господи (лат.). — Б. пр.] Тази величествена глупост — величествена по приложението си, която прославяше не друго, а провала на нашата офанзива и бе прибавена твърде несъобразително, та прозвуча почти като хула в комюникето от 28 септември 1915 година, от един началник, който следеше войната от долния край на перископа, с цялата необходима уговорка, що се отнася до бистротата на ума му и до дебелия пласт бетон над главата му, за да подсили тази бистрота, тази паметна глупост обясняваше доста добре спокойствието на генерал дьо Лафланел пред гледката на фронтовите гробища, разточително препълнени благодарение на него. Той просто се смяташе за някакво славно оръдие в божията ръка и поздравяваше бога за този толкова добър избор. И понеже мислеше добре, генералът мислеше, че войната изобщо е хубаво нещо, което научава цивилните как трябва да се живее, че армията е най-добрата институция в света и че никой не стои по-високо по умствени способности от генералите. След като мислеше всичко това, той нямаше никаква нужда да мисли нещо повече и старателно се въздържаше да го прави. Въобще той беше един доста добър генерал, като се изключи това, че не казваше твърде често „Мама му стара!“, тъй като мислеше добре, нито „scrongneugneu“, защото тази порода генерали е изчезнала.
Комендантът, след като изслуша префекта, му изложи своите възгледи, нещо, което в дадения случай представляваше всъщност план за действие:
— Ще ги накарам всички да вървят в крак, келеши с келеши!
Всички, сиреч, клошмерлци, причинителите на безредици. Като твърде християнски генерал, изпълнен с желание да служи на справедливата кауза, комендантът отиде при архиепископа за допълнителни сведения. Монсиньор де Джиаконе му даде фино някои указания относно работите в Клошмерл, твърде фино може би, нещо, което представляваше грешка, защото генералът разбра всичко наопаки. Но не можеше да се иска от един Еманюел де Джиаконе да не бъде винаги фин, както и от един Дьо Лафланел да стане изведнъж фин. Хората са такива, каквито са си, веднъж за винаги. Показвайки се фин, архиепископът не се съмняваше, че ще бъде разбран, а като не притежаваше никакъв усет към финото, генералът също не се съмняваше, никога не се съмняваше, че разбира отлично всичко и че взема винаги удивителни по своя финес или навременност решения. Мимоходом, нека отбележим следното противоречие. Склонен по-скоро към скептизъм, монсиньор де Джиаконе проявяваше твърде голяма доверчивост към хората, докато, макар и винаги оптимист (до такава степен, че можа, без да му мигне окото и без да се усъмни в собствената си ценност, да изпрати на заколение, при това съвсем безполезно, десет хиляди души наведнъж), генералът нямаше никакво доверие в тях. Това се дължеше на обстоятелството, че тези двама души правеха преценката си за интелигентността на другите въз основа на себе си.