— Измъкнали сте се от ония отсреща ли, господин лейтенант?
От тях узна, че бяха превзели немските окопи, че една контраатака ги беше прогонила оттам и че се бяха върнали на изходната си позиция. Всичко това беше минало с доста загуби. Лейтенантът се яви при майора, вече уведомен за това невероятно завръщане, който чакаше своя подчинен на прага на землянката си.
— Тардиво — извика той, — няма да се отървете от Почетния легион! Как се измъкнахте от лапите им?
Тардиво знаеше, че не бива никога да се противоречи на по-старшия по чин. Измисли криво-ляво някакъв подвиг.
— Убих часовоите — каза той.
— Няколко ли бяха?
— Двама, господин майор, двама дангалака, от които навярно са станали две хубави мърши.
— Ами из техните линии как успяхте да се движите?
— Трудно, господин майор. Но убих още двама-трима от тези мръсници, които като че ли твърде много гледаха към мен.
— Юначага Тардиво — възкликна майорът, — никак не сте от боязливите! Ще пийнете една ичкия след такава преживелица, нали?
— Няма да откажа, господин майор. И с удоволствие бих хапнал нещичко по същия случай.
Мълвата понесе този подвиг и му придаде поучителна величина. Преминавайки през К. П. колоездачите и обозните колони, новата версия стигна до журналистите, които я отнесоха съвсем прясна в Париж, и там, на спокойствие, пиейки бирата си, тези добри лакировчици на легенди й дадоха окончателен вид. Един от най-личните водачи на общественото мнение се възползува от нея и публикува на видно място в един голям вестник сензационна статия, която започваше така: „Най-възхитителното на тази френска раса е, че непрекъснато импровизира величие с онзи вид на спокойна, почти класическа простота, която е наистина белег на непокътнатия й гений.“ През следващата седмица постъпленията в злато в Банк дьо Франс се увеличиха с трийсет на сто. По този начин се оправда това, което сержантът Тардиво, този самоук в областта на военните дарби, беше предугадил още от първия ден: значението на алкохола във войната. За жалост дори и като лейтенант, положението му си оставаше твърде ниско, за да достигнат и до него широките му отражения. Но той бе награден със заповед по армията, а скоро му дадоха и третата нашивка.
Последното повишение породи в него спасителни размишления, сиреч: засягащи спасението му. „Ето ме — каза си той — и капитан. Все пак е нещо!“Стори му се, че да рискува лекомислено един вече важен живот, би било голяма глупост, пагубна глупост. Въобще имаше опитност във войната и затова беше ценен за бъдещите армии. Попълващи офицери щяха винаги да се намерят (с лопата да ги ринеш, мислеше си с пренебрежение той), но кадрови офицери, пазители на чистите традиции на казармата, трудно се заменят. Нужно беше да се опазят някои от тях за семе, което да снабдява богато с кадри бъдещите поколения. Като се огледа, Тардиво откри, че не беше първият, който мислеше така, и дори, че беше доста позакъснял. Много кадрови офицери, едва отървали се от първата касапница, се бяха бързо насочили към щабовете, където се бяха силно укрепили за най-голямо добро на нацията, на която с непресекваща смелост даваха пример за постоянство в наложителните жертви. Тардиво си каза, че тъкмо тук беше отсега нататък мястото му. Изтеглиха го назад при първия възможен случай и той дори предизвика този случай като стар колониален военен, обигран в потайните работи, които можеха да измамят командирите. Прекара дълго време във вътрешността и завоюва големи успехи сред жените, подбирани, както разправят, из средите на едно твърде смесено общество. Завърна се във фронтовата зона, натоварен с поверителна мисия — офицер наблюдател в армейски корпус. Там съблюдаваше най-вече изискванията на най-голяма предпазливост, нещо, което му позволи да завърши войната в непокътнатата кожа на блестящ капитан, чиито накичени с ленти на ордени гърди говореха за геройство.
Такъв беше войнът, който настъпваше към Клошмерл, за да възстанови там реда.
XVIII
Драмата
Няма нищо действително смешно в човешките работи, защото всички таят в себе си нещо безмилостно, развръзката на всички става с болка и унищожение. Под комичното назрява трагичното; под смешното кипят ламтежи; под шегата се подготвя драмата. Настъпва винаги един миг, когато хората пораждат повече жалост, отколкото преди това отвращение.
Историкът би могъл да се заеме с разказването на събитията, които ще последват. И той не би се поколебал да стори това, ако наистина не виждаше друг по-добър начин да ги изложи на читателя. Но ето че има един човек, който познава из основи тези събития, тъй като е бил замесен в тях поради службата си в общината. Става дума за полския пазач Босолей, гражданин на Клошмерл, където изпълняваше често пъти щастливо и винаги с добро настроение някои омиротворяващи функции. Струва ни се, че е по за предпочитане да взаимствуваме неговия разказ, положително по-добър от този, който ние бихме могли да изложим, защото имаме пред себе си един истински свидетел с присъщия му естествен местен колорит на словото. А този колорит е много необходим сега тук. Ето, значи, разказа на Сиприен Босолей. Нека изслушаме разказа на този човек за миналото, освободен от пристрастие благодарение на времето, което възстановява нещата на истинското им място и разкрива слабото значение на хората.