Един ден отивам аз да пийна сам една чаша следобед и веднага забелязах голяма промяна. Тардиво, който обикновено гледаше непрекъснато Адел, сега вече не я гледаше. Казах си: „Щом не я гледаш вече, значи, че сега я познаваш!“ А вместо това, Адел, която преди почти не го поглеждаше, сега пък го гледаше. Казах си още: „А ти, моето момиче, си вътре!“ Нищо повече, но знаех вече какво да мисля. Не сте ли забелязали това, кажете — мъжете винаги гледат жените преди това, а пък жените гледат мъжете след това. И ето ти два дни по-късно Адел се оплака, че я боли глава, взе един велосипед, за да излезе малко на чист въздух, както каза, също като Жудит, и на другия ден пак. И ето че и Тардиво почна да не се застоява вече толкова дълго в кръчмата, а току все караше да му оседлават коня, за да се поразходи из околностите, както разправяше. А пък аз си казах: „Артюр, направиха те още веднъж рогоносец!“ И за да бъда по-сигурен, поемам на обиколка в посоката на Адел, но без да ме забележи, както си е редно. Знам аз потайните пътечки, нали съм полски пазач, и всички по-шумнати местенца в околността, където жените и момичетата отиват да им свършат работата, скрити от погледите на любопитните. Когато в един гъсталак видях да блести никела на велосипеда, и малко по-нататък зърнах и вързания кон на Тардиво, разбрах, че ако я карат така, Артюр ще има да плаща пиенето цяла година, ако държеше на баса си. Но най-много се учудих, когато видях да обикаля на близо и онази проклета жълтура Пюте, която сигурно не идваше в гората заради себе си, защото и посред нощ нямаше опасност такава като нея да срещне някой таласъм. Това ми се видя много странно. Навярно, казах си аз, тази мърша също е видяла велосипеда и коня, без никой върху тях. Както и да е, да продължим.
Така! Всичко това, което вече знаете — виденията на Пюте, пердаха сред църквата между Туминьон и Никола, свети Рок, тупнат като пребит на земята, и Коафнав, който беше, дето е речено, обявил почти революция, и Роза Бивак, загубила синьото си ширитче на Света Богородица, понеже се беше забавлявала твърде много с Клодиюс Бродкен, и монтежурци, изцапали паметника, и онази недоволната Куртбиш, и изгонения с домати Сен-Шул, и Фонсиман, който не можеше да смогне на онези двете си ненаситни любовници, и Ортанз Жиродо, избягала с възлюбения си, и Мария Фуяве, мачкотена от онези две големи свини баща и син Жиродо, и смахнатия Поалфар, и Тафардел, позеленял от гняв, и стрина Фуаш, обхваната от словодиария, и Бабет Манапу, чийто език работи повече от бухалката й, всичко това, разбирате нали, създаваше някакъв необичаен Клошмерл, какъвто не помнеше дори и куфалницата на най-стария човек в града, дядо Панемол, а той имаше тъкмо сто и три години, но беше още с ума си, да, така е, защото все тъй си гаврътваше чашката и гледаше малките момиченца как си играят на чиш, както правят по нас тези невинни, но вече неспокойни създания.
И в този съвсем опак Клошмерл всички мъже почнаха да говорят за политика, ама крещяха като дяволи, а всички жени взеха да приказват за задника на съседката, и през кои ръце минал, ама крещяха и те като мъжете, но по-пискливо, както си е редно. И ето ти на туй отгоре и тези стотина юначаги, войниците, всички самозареждащи се като пушките им, и които мислеха само как по-весело да прекарат. И всички наши жени, които все още струваха, толкова мечтаеха за тая работа, че ги обхвана нещо като епидемия от лудост на задниците, а мъжете отслабваха от пресилване, като младоженци. И на всичко това отгоре и едно жарко слънце, да завриш просто. Клошмерл се превръщаше в същински казан и нямаше вече как да се спре нарастването на налягането. Трябваше да се пръсне по един или друг начин. Да, казвах си аз, или трябва да се пръсне, или гроздоберът трябва да почне колкото се може по-скоро. Оставаха още около петнадесетина дни до гроздобера, и ако почнеше скоро, това щеше да оправи нещата, понеже всички щяха да бъдат заети още от ранни зори, и после цялата тая пот и умората, и грижата да направиш хубаво вино, което беше най-важното. Гроздоберът щеше да накара хората да дойдат на себе си. Когато виното закипи, всички в Клошмерл се разбират като едно голямо сплотено семейство по въпроса как да го продадат по-скъпо на онези от Лион, Вилфранш и Белвил. Ала хората не можаха да устоят петнайсет дни. Казанът се пръсна преди това.