Ще ви разправя тази проклета глупава история, станала съвсем неочаквано, като онези гръмотевици в Божоле сред юни, и веднага след тях — градушка. Понякога само за един час цялата реколта отива по дяволите. Каква мъка е тогава по нашия край, в такива години.
И тъй, стигам до голямата разправия. Първо трябва да си представите Клошмерл като в обсадно положение с тези окупационни войски. В страноприемницата на Торбейон, където Тардиво беше установил командния си пункт, както казват от войната насам, имаше цял взвод, настанен в плевнята, където някога туряха сеното по времето, когато конете теглеха таратайките. Пред кръчмата имаше часовой и точно насреща още един, пред Уличката на монасите, досами писоара. Часовои, разбира се, имаше и другаде, но само тези двамата са важни за нашата история. Освен това в двора на страноприемницата и на главната улица по праговете постоянно имаше войници, които бръщолевеха. Виждате, нали, какво е било положението?
Добре. Беше на 19 септември 1923 година, значи, един месец след свети Рок, който беше предизвикал всички тези сътресения, вече ги знаете. 19 септември, както казах. Слънчев ден, един от онези, дето те кара здравата да се потиш и да пиеш и в който се чувствува, че някъде назрява буря, иначе нищо не се вижда по небето, но може всеки миг да ти се изтърси отгоре и ти изпъва нервите. Преди да почна обиколката си, просто едно кръгче, колкото да има какво да правя, а също така и за да поогледам, понеже обичам да върша добре занаята си, а също така (мога да ви кажа всичко) и заради Луиза (не я наричам с друго име, защото това няма да й направи беля), една жена, с която човек можеше да прекара добре, дори много приятно, ако я подхванеше както трябва, и която сегиз-тогиз беше мила с мен, когато ми скимнеше да намина у тях, а все по такова време ми се приискваше да я видя — понеже преди да тръгна на работа, а това време те кара да ожаднееш повече от обикновено, отивах да пийна чашка при Торбейон. Когато си полски пазач, винаги намираш нещо за пиене: ту този, ту онзи те черпи, понеже всички имат интерес, хората де, да са добре с мен, а и аз също така, по природа обичам да си бъда добре с всички: по-изгодно е и животът е по-лек.
И тъй, влизам аз вътре. Нямаше още два часа, а това значеше горе-долу по обяд, по стария час. В най-голямата горещина, значи. А пък този месец септември беше горещ, пъкъл просто! Не е имало такова нещо оттогава. Така, влизам аз. Тук бяха старите хаймани, дето постоянно киснат у Адел, сиреч, Плокен, Поапанел, Машавоан, Ларудел и другите. „О, Босолей! — провикнаха се те, — гърлото ти май е наклонено към Монтежур?“ Нали нашият път се спуска доста стръмно [Непреводима игра на думи: descente de gosier — склонност към пиене, а в буквален смисъл — наклон на гърлото или наклонено гърло. — Б. пр.]. „Всякак съм готов да ви помогна да свършим работата“ — отвърнах им аз. Това ги разсмя. „Донесете една чаша, Адел! — казаха те. — И още две бутилки.“ Пийнахме, значи, а сетне седяхме така, без да си приказваме, и все току въртяхме шапките си на главите, само аз, както обикновено, бях с фуражката си, но бяхме доволни, че пиехме студено, па и хубаво вино, и че навън, чак до вратата всичко беше заляно в слънце, а ние си бяхме на сянка, и затова никак не ми се излизаше.
Тъкмо тогава погледнах Адел. Не се надявах вече на нищо от нея, но можех поне да си представям разни приятни работи като я гледах да снове насам-натам и да заема, навеждайки се, всички онези удобни за погледа пози. Адел шеташе нагоре-надолу и уж случайно все току заставаше до масата на Тардиво, и му казваше нещо съвсем тихо, сетне подмяташе по-високо нещо шеговито, което всички можехме да чуем, но най-важното го казваше тихо, а те си говореха повечето пъти тихо, по онзи съвсем явен начин за хора, които са съвсем близки и уреждат заедно работите си. Освен това Адел винаги съумяваше да направи тъй, че да се докосне лекичко до Тардиво, а сетне поглеждаше часовника, и после тя така се усмихваше на този капитан, както не се усмихваше на никой клиент. Мъчно ни ставаше като си помислехме, че ние, дето бяхме оставили толкова пари на тази кръчма, никога не бяхме получили такава усмивка от Адел. И се гледаха, и си приказваха, само двамата помежду си, като че ли ние не съществувахме, а това беше много чудно от страна на една такава мълчаливка като Адел.
Най-сетне, в някои моменти беше съвсем явно, както ние божолезци, когато сме подсладили виното, че онези двамата се спогаждат от добре по-добре, и нямат вече нищо скрито-покрито помежду си. Това личеше толкова много, че накрая взехме да се чувствуваме неудобно и заговорихме за каквото и да е, само за да се престорим, че не забелязваме играта им. И все пак, това че ние виждахме всичко, не беше нищо. Там е работата, че и Артюр беше забелязал. „Трябва да е сляп от гордост и глупост този човек…“ — казах си аз. И като помислих това, извърнах глава към вратата на коридора, дето водеше в двора. Видях, че е открехната и мога да се закълна, че зад нея имаше някой, който гледаше. Различаваше се нещо светло, горе-долу на височината на главата. Но нямах време да размисля върху това, защото тъкмо в тоя миг Тардиво стана, за да излезе. Беше застанал прав до Адел, която го гледаше съвсем отблизо, и той, смятайки, че никой не вижда хитруванията им, плъзна полека ръка по Адел, но съвсем не като клиент, дето се бои, че ще го нахокат, а пък и Адел не се дръпна и не му каза като на някой клиент: „Я го виж ти, стар мръсник такъв!“ И понеже козирката ми беше нахлупела над очите, видях всичко, без те да забележат това. И тъй, Тардиво излезе, а Адел застана на прага и се загледа подире му.