— Вие не сте се отракали още! — отвърна студено министър-председателят. — Да не би да мислите, че съм се потил цял месец върху моя план, за да го предам днес в ръцете на Ранкур, който ще си извоюва на мой гръб личен успех? За един експерт, позволете ми да ви кажа, зле преценявате нещата, драги приятелю!
— Аз мислех — замънка експертът, — че това би било в интереса на Франция…
Твърде неприятно извинение, което изглежда никак не се хареса на министър-председателя.
— Франция, това съм аз! — извика той. — До ново нареждане! Хайде, господа, вървете и се заемете да върнете кротко тези маймуни в страните им. Ще им пробутаме нова конференция след няколко месеца. Това ще бъде още една разходка за всички. Не ме главоболете повече с тази история, която е свършена за мен. Хайде, поискайте връзка с Париж, с Лювла.
Имаше още едно възражение, изказано от един човек, който дотогава не беше казал ни дума.
— Не се ли боите, господин министър-председателю, че общественото мнение във Франция би могло да изтълкува зле това ваше внезапно заминаване?
Преди да отговори, министър-председателят запита частния си секретар:
— С какви суми разполага касата на тайните фондове?
— Пет милиона, господин министър-председателю.
— Чувате ли, господине! — каза министър-председателят. — Пет милиона! С такова нещо, не съществува обществено мнение. И знайте и това: Френската преса не е от скъпите, при положение, че човек не може вече да вади горе-долу спокойно хляба си чрез нея. Имал съм възможност да разбера това. Именно в пресата, в сектора „външни работи“, започнах някога своята кариера… Решително, господа, можем да изфирясваме оттук. Ще се разоръжим друг път. Да вървим да се занимаем с Клошмерл.
Така се провали конференцията по разоръжаването през 1923 г. Съдбата на нациите зависи от съвсем дребни неща. Нашият случай е ново доказателство за това. Ако Адел Торбейон не беше толкова сластолюбива, ако Тардиво не беше толкова предприемчив, Артюр — толкова чувствителен, Фонсиман — толкова непостоянен, Пюте — толкова злобна, може би съдбата на света щеше да бъде различна.
Преди да напуснем Клошмерл от 1923 година. трябва да кажем как завърши този ден, 19 септември, който бе толкова драматичен.
Беше шест часът вечерта, убийствената горещина, която предвещаваше буря, усилваше още повече тревогата на поразените клошмерлци. Внезапно в града нахлу бурен вятър, който режеше като свирепите зимни вихри. Три огромни облака, подобни на издути каравели, тласкани от циклон, се понесоха из небесния океан. След това на запад се появи като някакво нашествие на варвари, страшната маса на цяла армия от черни облаци, които носеха опустошение в своите недра, издути от електричество, наводнения и смъртоносна артилерия от градушка. Ескадроните на тези безчетни нашественици покриха земята със сянката и тишината на прастарите ужаси, винаги готови да възкръснат у хората, преследвани постоянно от боговете. Азергските възвишения, които бързо губеха очертанията си, бяха разкъсани от трясъка на гръмовете, разсечени от блясъка на мълниите, раздробени от гигантски взривове. Скоро цялото небе представляваше само едно оловносиво, празно, опустошено, разорено пространство и в зловещата му необятност пламнаха пожари, затътна великанската бомбардировка на свръхчовешките фурии. Само в един миг долините бяха залени, хълмовете се снишиха, огромен прилив погълна хоризонта, черните авангарди на Нищото се появиха изведнъж. Къси съединения подпалиха от четирите краища света, планетата бе разтърсена върху оста си до дълбините на хилядолетните си недра, и всичко, което не беше ужас, изчезна при прииждането на водите. Огромни, смазващи водни стени се сгромолясаха отвред и изолираха Клошмерл като някакъв прокълнат град оставен сам със своята съвест пред изобличителния съд. Започна да бие град като яйца, който с ярост удряше косо стъклата под стрехите, заливаше стаите, чиито прозорци не бяха затворени, наводняваше плевни и мазета, изтръгваше капаци и ветропоказатели, събаряше сандъците за сирене, отнасяше като сухи листа неуспелите да се приберат кокошки и ги сплескваше върху къщите.
Покривите на два навеса бяха издигнати на сто метра височина и изсипаха керемидите си като бомби. Един комин рухна изведнъж като старец пред края си. Успоредни порои, които на места се сливаха, опустошаваха главната улица, като повличаха в мътните си вълни блестящи сини камъни. Върхарът на един кипарис в гробищата просветна за миг като голяма угасваща свещ. Гръм експлодира като самолетна бомба на върха на камбанарията, застрашавайки да срине това уязвимо съчетание от греди, легенди и векове. След това, променяйки мерника си, той насочи залповете си върху кметството, изви като игла гръмоотвода, разпиля на прах републиканските му керемиди, изпече знамето му въпреки силата на пороя, разби на фронтона му камъка, върху който беше издълбана думата „Братство“, и беляза с огнен печат дъската до входа, където бяха разлепени смешните заповеди на хората, подписани от Бартелеми Пиешу. Като удължи още малко мерника си, той пръсна само с едно леко чукване табелката на Жиродо, изщрака цели кутии кибрит от сяра пред кантората му, та чак корем присви нотариуса, готов веднага да потърси убежище зад бронята на огнеупорната си каса, обичайното жилище на неговата душа на негодник.