Струпани в най-тъмната част на своите тресящи се къщи, обзети от тревога, разкаяние и страх, клошмерлци се вслушваха в разсичащите пориви на проливния дъжд, в усилващия се ритъм на смъртоносния картеч, който трошеше стъклата и керемидите им, но това не беше нищо, — той поваляше лозите, разкъсваше листата им, разпукваше сочните гроздове, разпиляваше ги по земята, тъпчеше ги, изстискваше цялата им плът, винената им кръв, скъпоценната им и благоуханна кръв, и сякаш кръвта на самия Клошмерл течеше по склоновете, напояваше земята, смесваше се с кръвта на Татав и Адел, станали несправедливо жертви на глупостта, омразата и тайната завист. И сякаш това беше самото клошмерлско вино, превърнало се в потоци от вода. Поразен неочаквано от небесния пристъп, градът се виждаше вече разорен, анемичен, обезкръвен — предстоеше му цяла една дълга година на изкупление, година без печалби, която трябваше да прекара с празни изби в жестоко любовно отчаяние.
— Здравата сме наказани…
— Не ще и дума, това е Свети Рок, който е чакал само сгода…
— Тая работа не можеше да продължи все така, всички като че ли бяха пощурели!
— Бяха се струпали твърде много гадни неща, за един толкова малък град…
— Ще си плащаме сега за тоя голям разврат…
— Отде се намери в Клошмерл толкова злоба да се излее наведнъж!
— Нищо вече не зачитаха, това беше прекалено!
— Хубаво сме наказани! Хубаво сме наказани!
Жалките литании бяха изведнъж заменили безсърдечните приказки. Измъчвани от ужаса на възмездието, грешниците се покайваха за скверните си дела. Децата плачеха в полите на майките си. Кучетата страхливо се криеха на тъмно с клепнали уши; гъските влачеха коремите си на дебели матрони като смазани; кокошките цвъкаха безспирни из кухните и никой не ги гонеше. Целите наелектризирани, котките от време на време подскачаха с четири крака, падаха вцепенени, с извито като дъга тяло, с настръхнал косъм, с опашка на въпросителна, и гледаха втренчено унинието на хората с очи, чиито дяволски зеници странно угасваха и просветваха.
Застанали до прозорците, съсипаните лозари гледаха небето и търсеха да зърнат някъде пролука. Мислеха за всички тези унищожени неща, за целия напразен труд и чувствуваха как върху плещите им се стоварваха отново онези прастари тегла на дедите им, които някога също така се бяха борили по тези склонове срещу стихиите. И повтаряха:
— Много голяма беда е това, да, много голяма беда!
Дъждът продължи през цялата нощ, през целия следващ ден и дори през част от другата нощ, лееше се обилно, спокойно, но с една неумолимост, която превръщаше в играчка на съдбата всички души в Клошмерл. Не се появи нито една дъга, нито един лъч не преряза мътната завеса на този дъжд, дълбок много километри, със запаси от цели реки. Бяха хвърлили Клошмерл в най-влажните тъмници на света, в бездънната забрава на мрачната вечност. Най-сетне, на третата утрин, петлите; тенори с прочистени гласове, с прясно колосаните си нагръдници, горди с гребена си като с нов орден на Почетния легион, и повече от всякога „виж ме какъв съм“, пропяха още от ранни зори, за да възвестят раждането на един великолепен ден. От зората се раждаха гълъби. Хоризонтът беше един все още неизсъхнал акварел, в който всички оттенъци на синьото се преливаха възхитително, слети с неотразимите трепетни нюанси на розовото. Склоновете галеха погледа като млади гърди, а хълмовете — като налети, сочни бедра. Земята приличаше на осемнайсетгодишна девойка, току-що излязла от къпане, и която, не знаейки че я наблюдават, се е вслушала кротко в напевите на сърцето си и нагажда по техния такт танцуващите движения на тялото си. Това беше примирие, за кой ли път сключено! За да го ознаменуват, гръмнаха фанфари от светлина, и като прекрачи последния предел на изтока, слънцето се настани на небесния си трон. При един единствен знак на скиптъра му, бликнаха феерии и огряващи надежди. След това то заповяда на първородния си син Амур да се появи, като подеме веселата си песен. И Клошмерл разбра, че му бе простено.